Платинената карта

В градинката бе слънчево и есенно красиво. Дърветата вече бяха успели да надянат върху себе си жълта и рижа шума, въпреки че зеленината не бе повяхнала.

— Е — обърна се Вера към Дейвид, — сега ще ми кажете ли за какво съм ви потрябвала? Не става дума за програмата, нали?

— Така е — каза Дейвид.

Той пъхна ръка в джоба си, извади кутийка, облечена с черно кадифе, и я подаде на Вера.

— Вземете — каза Дейвид.

Вера я пое. Лениво повъртя кутийката в ръка. Погледна англичанина и попита:

— Какво е това?

Лицето на Дейвид бе одухотворено и загадъчно.

— За да разбереш какво има в ковчежето, трябва да го отвориш — каза той. — Сама го отворете.

Вера надигна с нокът малкото езиче от жълт метал и отвори кадифеното капаче. В кутийката лежеше платинен пръстен с голям блестящ брилянт. Очите на Вера заблестяха.

— Прелест! — въздъхна тя.

— Виждам, че сте познавач на скъпоценните камъни — усмихна се Дейвид. — За разлика от храната.

— Да — съгласи се Вера. — Харесвам камъните.

Вера бе наследила от майка си любовта към скъпоценностите. Татяна Олеговна Акишина ги обожаваше. Още когато Вера беше съвсем малка, майка й често я гиздеше със своите огърлици, верижки с висулки и брошки. „Запомни, дъще, скъпоценните камъни са най-прекрасното нещо, което съществува в живота“ — казваше майка й, докато се любуваше на отражението на дъщеря си в огледалото.

И Вера обикна скъпоценностите. Обикна ги от цялата си душа. Само че никога не го казваше открито пред останалите. Едва ли някой от ония, които я познаваха, би могъл да се досети каква тайна страст носи тя в душата си. Тя никога не си позволяваше да ползва бижутата от кутийката на мама, а собствени все още нямаше.

— Прелест! — повтори Вера.

Дейвид сияеше не по-малко от брилянта.

— Радвам се, че ви харесва — каза той. — Не искате ли да го премерите?

— Да го премеря?

— Да. По-смело.

Вера извади пръстена от калъфчето и внимателно го наниза на безименния пръст на лявата си ръка. Изпъна ръката си и се залюбува на играта на разноцветните отблясъци на брилянта.

— Сега да ме беше видяла Ина! — с възхитена усмивка изрече Вера. — Всъщност… тя изобщо нямаше да повярва на очите си. Знаете ли, Дейвид, всички си мислят, че аз съм робот, кукла някаква. Че в живота нищо друго не ми трябва, освен компютъра.

— А не е ли така? — попита Дейвид.

Вера го изгледа и присви очи.

— Самата аз не знам. Понякога ми се струва, че е точно така. А понякога съм сигурна, че всички грешат, в това число и аз.

Вера доближи ръка до лицето си и започна да разглежда камъка отблизо.

— Купили сте го за подарък на някого?

— Точно така — кимна Дейвид. — Искате ли да разберете за кого?