Черният град [bg]

Служителят се втурна насреща му и с поклон му подаде два плика. А след това - явно не случайно - се завтече обратно и прикривайки устата си с ръка, започна да говори с някого по телефона.

Фандорин прочете първата бележка на стълбището. „Ераст Петрович! Случи се нещо непаправимо! Трябва да поговорим!"

Симон беше зле с правописа, беше малко недоучен. „Някоя поредна катастрофа, свързана със снимките. Празна работа."

Върху втория плик се мъдреше хабсбургският орел, а вътре, върху красиво парче картон -покана от консул Люст за неотложен разговор.

„Сигурно иска да разбере каква е съдбата на австрийският поданик Кауниц. Интересно, а откъде на Люст му е известно, че аз може да знам това?"

Ребусът трябваше да бъде разгадан, но за това времето не стигна. Десет минути след като Фандорин влезе в стаята и смени сюртука си с кадифен халат, вратата се отвори без почукване.

На прага стоеше Клара. Бледа, с разрошени коси, с шапка в ръце.

- Казаха ми, че сте се върнали! - възкликна тя и веднага се разрида. - Идвах три пъти, но всеки път не ви заварвах!

„Ето на кого се е обаждал онзи от рецепцията. Това първо. Шапката в ръката й значи, че Клара я е свалила пред вратата и нарочно си е разрошила косите. Това второ. О, Боже, сега ще ми се хвърли на врата и това е неизбежно..."

Но жена му направи само две крачки и спря.

- Вие сте жив, какво щастие! - изхлипа тя.

- Жив съм, да - кисело каза той. - Щастието...

- Но аз мислех, че сте загинали! - възкликна Клара, кършейки ръце. - Знам, не носих дълго траур, виновна съм! Да, да, безкрайно съм виновна! Накажете ме, обвинявайте ме, презирайте ме! Избързах и това е ужасно! Държах се като Гертруда! „О, слабост, твойто име е жена! /Едничък месец! Още не изтрила обувките...[112]" . Аз съм чудовище, изчадие адово!

Вие сте в правото си да ме презирате и да ме ненавиждате! Боли ме и умирам от срам! И си представям колко ви боли вас!

Случило се нещо непоправимо? Като си спомни бележката от Симон, Ераст Петрович се ободри, но още не можеше да повярва в такъв късмет.

- Вие... сте ми изневерили? - внимателно се осведоми той.

- И вие се усмихвате? - недоверчиво изломоти Клара. Ераст Петрович побърза да сбръчка вежди, да придаде на лицето си съответстващия на ситуацията израз на сдържана скръб. В очите на жена му блеснаха пламъчета на неподправен интерес.

- Колко е... прекрасно! Неволна усмивка в трагичен миг!

„Сега ще използва този похват в кадър. Зрителите ще има да ридаят".

- Успокойте се, не плачете - каза той. - Не сте виновна за нищо. Навремето си обещахме да бъдем честни един към друг и вие удържахте на думата си. Не съм имал поводи да ви упрекна в невярност. Вдовица - това не значи съпруга. Аз... радвам се, че обичате и сте любима.