Конан Непобедимия [bg]

Стигиецът успя само да се огледа ужасено, после огромната змия нанесе удар, по-бърз от светкавица. Дългите златни пипала сграбчиха виещия човек и го вдигнаха високо. Изглеждаше като че ли пипалата го държат нежно — сякаш го галят, но крясъците на Имхеп-Атон обездвижиха ставите на Конан. Кръвта в жилите му се смръзна. Писъкът на мъжа звучеше така, сякаш безвъзвратно изтръгваха нещо от него. Нещо незаменимо, което не можеше да си възвърне никога. „Това е Онзи, който поглъща човешки души“ — помисли Конан и потрепери.

Пипалата раздвижиха хватката си. Започнаха да обвиват, да се вплитат около Имхеп-Атон, докато го покриха от главата до петите. И изведнъж се стегнаха. Крясъците продължиха изненадващо дълго, много след като от пипалата бе започнала да капе кръв — като сок, изцеждан от зрял плод — много след като магьосникът вече не би трябвало да има нито дъх, нито бели дробове, от които да се раждат тези писъци. Кървавият вързоп на тялото бе хвърлен настрана и се удари в мозаичния под като чувал, пълен с мокри дрехи. Конан избягваше да го гледа. Вместо това той съсредоточи вниманието си върху медальона, който висеше в юмрука му.

— Вече ме командваш — изсъска глас в главата на Конан и той разбра, че огромната змия — бог или демон, което в този миг не бе толкова важно — приказва на Аманар. — Излизаш извън своите права̀.

Конан се взря в дланта си, която държеше медальона. Мрачният бог на неговата северна родина — Кром, победителят на мъртвите, даваше на човека само живот и воля. Какво човекът правеше с тях, или не успяваше да направи, беше единствено негово, човешко дело. Живот и воля.

— Твоят слуга те моли да му простиш — каза спокойно Аманар, ала плавността изчезна от гласа му. Змията, която приказваше напрано със съзнанието на човека, продължи:

— Не, Аманар. Ти ми служи достатъчно. Махни амулета и легни в прахта, за да се превърнеш в храна за своя бог.

Живот и воля. Воля.

— Не! — изкрещя Аманар и сграбчи дрехата върху гърдите си. — Аз все още нося амулета. Не можеш да ме докоснеш, Ти, който поглъщаш човешки души.

— Ти ме предизвикваш! — Тялото на змията се заклати към Аманар, пипалата се протегнаха напред и отново се свиха.

Воля. Медальонът-душа. Онзи, който поглъща човешки души. Воля.

— Кром! — изкрещя Конан и обхванат в конвулсии, запрати медальона към огромната змия. Времето сякаш потече като сироп, медальонът литна, завъртайки се във въздуха.

Страхотен нисък се изтръгна от гърлото на Аманар:

— Не-е-е-е-е!

Златната змийска глава мързеливо се помръдна, натъпканата й с грозни зъби уста жадно се отвори, раздвоен език изскочи напред да поеме медальона, после змията преглътна.