Книга за изгубените неща [bg]

Внезапно бебешкият образ изчезнал, заместил го този на Роланд. Воинът вървял по дълъг мрачен коридор с меч в ръката. Това ставало в кулата, обаче самата тя била по-скоро измамна илюзия, защото в нея били скрити множество безкрайни помещения и коридори, а всеки един от тях криел капани и опасности за невнимателните. В следващия миг Роланд влязъл в голяма кръгла зала и в съня си Дейвид видял как очите му се разширяват от удивление. Стените там били червени, а от сенките някой шептял Дейвидовото име…

Стреснат, той се пробудил, изправил се рязко. Бил на същото място край огъня, само че пламъците почти угасвали. Без да мисли повече, момчето тръгнало към замъка. Сцила изцвилила тревожно, но не понечила да го последва. Тогава бодливите трънаци се разтворили по същия начин както пред Роланд и пред Дейвид зейнал отвор. Извърнал се назад към загасващия огън и кобилата, замислил се, но решил твърдо: сега трябва да вляза, не бива да чакам утрото. Сетне Сцила ще ме отведе при краля и той ще ме посъветва как да постъпя.

За миг се поколебал. Как да постъпи? Въпреки дадения съвет да тръгва, ако Роланд не се завърне, не можел да изостави приятеля си в опасност. И докато стоял пред отвора в трънаците, несигурен какво да направи, отново чул глас:

— Дейвид — шепнел той. — Ела при мен, моля те!

Майчиният глас.

— Тук ме доведоха, това е мястото — продължавал гласът. — Когато болестта ме надви, заспах и тогава преминах от нашия свят в този. Сега съм Нейна пленница. Не мога да се пробудя, не мога да избягам. Помогни ми, Дейвид! Ако ме обичаш, моля те, помогни…

— Мамо — изплакало момчето. — Страх ме е…

— Ти успя да стигнеш чак до тук и беше толкова храбър — обадил се гласът отново. — Виждах те в сънищата си. Гордея се с теб, моето момче. Хайде, остават ти още няколко стъпки! Бъди смел отново, само това искам от теб…

Дейвид бръкнал в кесията на пояса, напипал нокътя на Звяра. Стиснал го здраво и думите на Флечър отекнали в съзнанието му. Усетиш ли, че униваш, че куражът те изоставя, стисни го в ръка и си припомни какво си направил… Ами да! Показвал е доблест преди, сега може да я демонстрира отново, нали? Заради майка си.

Гърбушкото виждал всичко това от наблюдателницата високо горе на дървото, разбирал какво става и страшно се разгневил. Сръчно и бързо заслизал, придвижвайки се от клон на клон, накрая скочил като котка на земята, но вече било късно. Дейвид прекрачвал прага на портите. И ето го, минал през трънака, а бодливите клони се затворили след него.