![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
И тогава с един заличаващ всичко проблясък се озова в кухня, в объркващо модерна кухня с всякакви лъскави джаджи и уреди, а един мъж умираше на пода. Скандал, крясъци; но това се бе случило преди минути. Тези времеви интервали се плъзгаха един след друг и се скупчваха. Нямаше нито горе, нито долу, нито ляво, нито дясно. Майкъл беше в самия център на всичко. Роуан, с нейния стетоскоп, коленичи до умиращия мъж. Мразя те. Тя затвори очи и извади слушалките на стетоскопа от ушите си. Не можеше да повярва на късмета си — той умираше.
И тогава всичко свърши. Движението се бе забавило. Тя издърпа ръката си и смени скоростите с уверено, енергично движение.
Беше като да се пързаляш по лед — начинът, по който пътуваха, завивайки надясно и отново надясно, но това нямаше значение. Илюзия бе, че са в опасност, и сега фактите идваха, нещата, които той винаги бе знаел за тези видения, сега фактите просто бяха там, в ума му, сякаш винаги бяха си стояли там, като адреса му, като телефонния му номер, като датата му на раждане.
Това бе нейният осиновител и тя го презираше, защото се страхуваше, че е като него — критична, груба и арогантна. Целият й живот бе подчинен на усилието да не бъде като него, да бъде като втората си майка — сговорчиво, сантиментално същество със съвършено чувство за стил, жена, обичана от всички и неуважавана от никого.
— Е, какво видя? — попита тя. Лицето й бе удивително спокойно, озарено от преминаващите светлини.
— Не знаеш ли? Господи, искам тая сила да изчезне. Не искам да я почувствам никога повече. Не искам да узнавам подобни неща за хората.
— Кажи ми какво видя?
— Той умря на пода. Ти беше доволна. Той не се разведе с нея. Тя така и не разбра, че е смятал да го направи. Беше висок към метър и деветдесет, роден в Сан Рафаел, Калифорния, и тази кола е негова. — Но откъде се взе всичко това? А той можеше да продължи, още от първата нощ знаеше, че може да продължи, стига да поиска. — Това видях. Има ли някакво значение за теб? Искаш ли да говоря за него? Защо поиска да го видя, това би трябвало да те попитам. Каква полза да знам, че това е била твоята кухня и че когато се върна от болницата, където го откараха, което си беше пълна глупост, защото бе мъртъв още при пристигането им, ти седна и яде от храната, която той бе приготвил, преди да умре.
Тишина, а после:
— Бях гладна.
Той потрепери. Отвори си нова бира. Прекрасният аромат на малц изпълни колата.
— Сега вече не ме харесваш особено, нали? — попита той.
Тя не отговори. Просто се взираше в движението.
Светлините на колите го замайваха. Слава богу, че отбиха от магистралата по тесния път, който водеше към Тибурон.
— Много те харесвам — отговори тя накрая. Гласът й беше нисък, мъркащ, дрезгав.
— Радвам се — рече той. Вече беше изплашен… — Радвам се. Не знам защо говоря тия неща…
— Аз те попитах какво си видял — рече тя простичко.
Той се засмя и отпи голяма глътка от бирата.
— Почти пристигнахме — каза Роуан. — Ще забавиш ли темпото с бирата? Моля те като лекар.
Той отпи още една голяма глътка. Отново кухнята, миризма на печено от фурната, отворено червено вино, две чаши.
… изглежда грубо, но няма абсолютно никаква причина да обвинявам себе си, че тя умира, и ако ти искаш, стой си тук и я гледай как си отива от рак, но тогава ти ще трябва да се запиташ защо си искал да се подложиш на подобно нещо, защо обичаш подобно страдание, какво не ти е наред…
Не ми вменявай такова нещо обаче, не и на мен!
Ето още нещо, още нещо. За да видиш всичко, просто трябва да продължиш да мислиш за това.
Дадох ти всичко, което пожела, Роуан. Знаеш, че винаги си била онова, заради което оставахме заедно. Щях да си тръгна отдавна, ако не беше ти. Ели казвала ли ти е това? Тя ме лъжеше. Каза, че може да има деца, а знаеше, че не е вярно. Отдавна да съм си събрал багажа, ако не беше ти.
Направиха десен завой на запад, предположи той, към тъмна, обрасла с дървета улица, която се изкачваше по хълм и го преваляше. Отново проблясък на съвършено чисто тъмно небе, пълно с далечни равнодушни звезди, а отвъд черния среднощен залив — прекрасният спектакъл на Сосалито, спускащ се по хълмовете към претъпканото малко пристанище. Нямаше нужда да му казва, че почти са пристигнали.
— Може ли да ви питам нещо, доктор Мейфеър?