![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
— Разбирам. Щом стигнем у дома, можете да се качите на яхтата и да правите каквото желаете. Но наистина бих се радвала, ако ми позволите да ви приготвя нещо за ядене.
— Няма да ми помогне, доктор Мейфеър. Може ли да ви попитам нещо? Колко мъртъв бях, когато ме извадихте от морето?
— Напълно клинично мъртъв, господин Къри. Не се забелязваха никакви признаци на живот. Без интервенция, скоро щеше да настъпи необратима биологична смърт. Значи не сте получили писмото ми?
— Вие сте ми писали?
— Трябваше да дойда в болницата — каза тя.
Кара като на рали, помисли си Майкъл, играе си с предавките, докато моторът не закрещи, и чак тогава ги сменя.
— Но аз не съм ви казал нищо, така ми каза доктор Морис…
— Казахте едно име, някаква дума, нещо такова, просто го промърморихте. Не можах да различа сричките. Но чух звука „Л“.
— Л… — Тишина погълна останалите й думи. Той пропадаше. Осъзнаваше, че е в колата, че тя му говори, че прекосяват Линкълн авеню и навлизат в Голдън Гейт Парк към Парк Президио Драйв, но все пак не беше наистина там. Беше на ръба на онова сънно пространство, където думата, започваща с „Л“, означаваше нещо съдбоносно, нещо изключително сложно и познато. Тълпа същества го заобикаляше, притискаха се към него, искаха да говорят. Порталът…
Той разтърси глава. Концентрира се, но видението вече изчезваше. Почувства паника.
Когато тя удари спирачките на светофара на Гиъри стрийт, той полетя назад към кожената облегалка.
— Нали не ровите в човешките мозъци така, както карате кола? — попита Майкъл. Лицето му гореше.
— Всъщност така правя — отвърна тя, но този път потегли малко по-бавно.
— Съжалявам — каза той отново. — Май съм пълен с извинения. От онзи ден постоянно се извинявам на хората. Шофирате си много добре. Проблемът е в мен. Свикнал съм да… бъда обикновен, допреди инцидента. Искам да кажа, че бях просто един от онези щастливи хора, нали се сещате…
Дали бе кимнала?
Изглеждаше разсеяна, потънала в мислите си. Намали скоростта, щом стигнаха до високия мост. Мъглата се стелеше тежко над него и трафикът като че изчезваше в нея.
— Искате ли да поговорите с мен? — попита тя, без да откъсва очи от движението, което се губеше пред тях. Извади банкнота от един долар от якето си и я подаде на пазача на моста. — Искате ли да ми разкажете какво е станало?
Той въздъхна. Това изглеждаше невъзможна задача. Но най-лошото беше, че ако започнеше, нямаше да спре.
— Нали знаете, ръцете ми, виждам неща, когато докосвам предмети, но виденията…
— Разкажете ми за тях.
— Зная какво си мислите. Вие сте невролог. Мислите, че е някакъв проблем с темпоралния лоб, или подобна глупост.
— Не, изобщо не си мисля това — отвърна тя.
Сега караше по-бързо. Пред тях се появи силуетът на огромен грозен камион, задните му светлини бяха като маяци. Тя се залепи сигурно за него и закова на петдесет и пет мили в час.
Майкъл изпи остатъка от бирата на три бързи глътки и пъхна празната кутия в торбата. После си свали ръкавиците. Вече бяха минали моста и мъглата бе изчезнала като по магия, както често се случва. Ясното чисто небе бе удивително. Тъмните хълмове се извисяваха като огромни плещи, които сякаш ги сбутваха с лакти, докато те се изкачваха по Уолдо Грейд.
Майкъл погледна едната си ръка. Изглеждаше отвратително влажна и сбръчкана. После потърка пръсти един в друг — усещането, което го прониза, бе смътно приятно.
Сега се движеха с шейсет мили в час. Той посегна към ръката на доктор Мейфеър, която почиваше на лоста за скоростите, дългите бледи пръсти бяха отпуснати.
Тя не направи опит да се отдръпне. Хвърли му поглед, после отново се вгледа в трафика, докато влизаха в тунела. Той вдигна ръката й от лоста и притисна палец към дланта й.
Някакъв тих шепот го погълна и зрението му се замъгли. Сякаш тялото й се бе разтворило и го бе обгърнало, завихрен облак от частици. Роуан. За миг той се уплаши, че ще излетят от пътя. Но не тя усещаше това, а той, той усещаше влажната й топла ръка и пулса, който се излъчваше от нея, и усещането за съществото в сърцевината на това огромно, безплътно присъствие, което го бе обгърнало и го галеше като падащ сняг. Еротичната възбуда бе твърде силна и той не можеше да направи нищо, за да я обуздае.