Поглед в бъдещето [bg]

28.

Времето минаваше; нещата се променяха.

През 2017 година екип от физици и мозъчни изследователи от Станфорд изработи пълен теоретичен модел на преместването във времето. Квантовомеханичният модел на човешкия мозък, предложен от Роджър Пенроуз трийсет години по-рано, се оказа общо взето правилен, макар и отчасти погрешен в детайлите; може би не беше изненадващо, че квантовофизичните експерименти, в които се прилага значително количество енергия, могат да окажат влияние върху сетивата.

И все пак неутриното играеше ключова роля в това отношение. Още от шейсетте години се знаеше, че по неизвестна причина земното слънце отделя само половината от теоретично предсказания брой неутрино — прословутият проблем за „липсващото неутрино“.

Слънцето се нагрява от водороден синтез: четири водородни ядра — всяко едно е единичен протон — се сливат и образуват хелиеви ядра, които се състоят от два протона и два неутрона. При процеса на превръщане на два от първоначалните протони в неутрони би трябвало да се отделят две частици електронно неутрино… но по някаква причина една от всеки две частици електронно неутрино, които трябва да достигнат до Земята, изчезва някъде по пътя, сякаш е била цензурирана, сякаш вселената знае, че квантовомеханичните процеси, свързани със съзнанието, се дестабилизират, когато са включени твърде много частици неутрино.

През 1998 година беше направено откритието, че частиците неутрино имат изключително малка маса. Това породи правдоподобно обяснение на проблема с „липсващото неутрино“: щом частиците неутрино имат маса, на теория по пътя към Земята могат да се преобразуват в други видове неутрино, по-трудни за регистриране от примитивните детектори, според които те изчезват. Но Неутринната обсерваторията в Съдбъри, която можеше да засече всички видове неутрино, продължаваше да отчита разлика между онова, което би трябвало да бъде отделяно, и онова, което достигаше до Земята.