Братството на талисмана

— Защитен ли? Вие, девойката-воин …

— Не ме бъркайте — възрази тя. — Не съм изоставена бездомница или нещастна девойка. Участвах в няколко нападения и изучих изкуството на боя. А това ми напомня, че има нещо за което трябва да ви благодаря. И вие харесахте меча.

Тя носеше голия си меч в ръка защото нямаше ножница. Начерта с меча малка фигура във въздуха и острието проблесна дори на слабата слънчева светлина.

— Това е един хубав къс стомана — каза Дънкан.

— И това ли е всичко?

— Снупи не ви е казал нищо. Не трябва да питате повече.

— Но преди много години е бил изгубен меч и …

— Имало е много мечове и много от тях са били изгубени.

— Добре — съгласи се тя. — Да оставим нещата както са.

— Мисля, че така е най-добре — потвърди Дънкан.

От известно време се бореха с възвишението над една дълга блатиста низина и най-накрая достигна до върха му. Всички се скупчиха заедно и се загледаха на запад, където можеше да се види слабата синева на блатото. В подножието на възвишението лежеше дълга и тясна горска ивица, която се намираше между тях и блатото, като започваше от отсечения край на хълма на север, а на юг се простираше докъдето можеха да видят.

Дявол се промъкна до Дънкан и подръпна куртката му за да привлече вниманието му.

— Дявол, какво искаш? — попита Дънкан.

— Гората.

— Какво „гората“?

— Нямаше я там преди. Спомням си от времето, когато бях тук. Нямаше никаква гора. Земята се спускаше направо до блатото.

— Но това е било отдавна — възрази Конрад. — Много, много отдавна.

— Няколко века — поясни Даян. — Оттогава е окован в замъка.

— За няколко столетия — вмъкна Дънкан — дърветата биха могли да израснат.

— Или пък си спомня неправилно — предположи Конрад.

Ендрю изръмжа към тях, като удряше с тоягата си по земята.

— Не обръщайте внимание на това сатанинско дяволче. Той причинява само неприятности.

— Мег — запита Дънкан, — знаеш ли нещо за тази гора?

— Откъде бих могла? — попита в отговор вещицата. — Никога преди не съм била тук.

— Струва ми се, че всичко е наред — заяви Конрад, — а аз винаги пръв надушвам опасностите. Това е само обикновена гора.

— Не усещам нищо лошо в тях — заяви Снупи.

— Казвам ви — изписка Дявол, — преди не беше тук.

— Ще напредваме предпазливо — каза Конрад. — Ще продължим да внимаваме. За да стигнем до блатото, ясно е, че трябва да си проправим път през гората.

Дънкан погледна надолу към Дявол, който все още стоеше близо до него и го държеше с ръка за куртката, като че ли възнамеряваше да го дръпне още веднъж. В другата си ръка държеше тризъбец с дълга дръжка, с добре изострени зъби.

— Откъде взе това? — попита Дънкан.

— Аз му го дадох — обади се Снупи. — Принадлежеше на един таласъм когото познавам, но е твърде тежък и неудобен за боравене от такива като нас.