Братството на талисмана
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на талисмана». Краткое содержание книги:
Нападнат от опустошителите, Дънкан е спасен от Даян — правнучка на магьосник-ренегат. Към него се присъединява най-странната компания, която някога се е събирала — боязлив отшелник,дух, който не знае нищо за духовете, банши, свадлив таласъм, вещица и демон, избягал от Ада.
Дънкан вярва, че е под закрилата на вълшебния талисман. Но при решителната битка със Злото, единствената му надежда рухва. Остава му да разчита само на смелостта си и на своята мисия…
— Не. Даниел е вашия кон. Той е твърде съвършен боен кон за да бъде затрудняван от ездач, освен ако той и ездачът не се бият като едно. Във всички сражения през това пътуване вие никога не сте го яздили. Двамата сте се били един до друг. Така и трябва да бъде.
— Ще дойда с вас — обяви Нан. — Блатото не ме плаши, защото мога да летя над него, макар и несигурно и без никаква грация, размахвайки криле като врана. Възможно е да съм ви от полза за разузнаване на земята.
— И тъй като започнах това приключение с вас — обади се Снупи, — не можете да ме изоставите.
— Няма нужда — възрази Дънкан. — Имате малка вяра в това, което възнамеряваме да правим, а освен това несъмнено трябва да останете тук за да ръководите хората си.
— Те нямат нужда от моите указания — каза му Снупи. — Всъщност, аз никога не съм ги ръководил. Просто ги призовах да се съберат. И те дойдоха като на пикник, заради приключението, което можеха да намерят. Но няма такъв, който ще застане срещу голяма опасност. По скоро, понеже всички те са достатъчно мъдри, ще избягат от опасността. Самата истина е, че те започнаха да се разпръсват. По времето, когато ще сте тръгнали, те също няма да бъдат тук.
— Тогава, защо не се вслушате в разума и не избягате с тях? Благодарим ви за предложението да дойдете с нас, но то е повече …
Снупи го прекъсна с престорен израз на ярост.
— Искате да ме лишите от подвига, за който ще мога да говоря години наред, а останалите ще седят наоколо за да ме слушат, като внимават за всяка дума, която ще се откъсне от устните ми? Животът на Малкия народ, както имате навика да ни наричате по вашия покровителствен начин, е отегчителен. Редки са случаите, когато можем да извършим отчаяно смел подвиг. Малко от нас имат възможността да станат поне второстепенни герои. В дните преди вие хората да дойдете и да ни избутате от земите ни, беше различно. Земята тогава беше наша собствена и ние играехме върху нея нашите малки драми и нашите глупави комедии, но сега не можем да извършим нищо такова, защото нямаме достатъчно място и по средата сигурно ще се намеси някой недодялан човек, който ще ни напомни за сегашното ни бедно положение и следователно ще ни лиши от малката забава, която сме си направили.
— Е, добре — съгласи се Дънкан, — щом е така. Ние ще оценим вашата компания. При все че трябва да ви предупредя, че някъде по пътя може би ще срещнем дракони.
— Не ми пука от драконите — заяви Снупи.
В тъмнината изпукаха клонки и в осветения от огъня кръг се появи Конрад. Той посочи с пръст над себе си.
— Вижте кого намерих — каза той.
Всички погледнаха нагоре и видяха, че това е Духът, който плуваше надолу, за да се присъедини към тях.
— Бях се предал, милорд — заговори той. — Аз ви търсих, търсих, но нямаше никаква следа. Но дори докато ви търсих, аз се придържах към поставената ми задача. Наблюдавах Ордата, със всичките и различни части, и тъй като нямаше на кого да докладвам, понеже бяхте изчезнали, аз предавах информацията на Снупи. Той беше толкова озадачен, колкото и аз, от това какво се е случило с вас, но имаше подозрения, че изчезването ви има нещо общо с могилата на замъка и това сега беше потвърдено от Конрад, когото с радост срещнах преди малко и …
— Спри — каза Дънкан, — спри. Искам да разбера нещо от тебе.
— И аз, милорд, искам да ви кажа нещо. Но първо искам да попитам, за собствено успокоение, дали все още възнамерявате, въпреки многобройните прекъсвания, да продължите към Оксънфорд. Все още тая надеждата да отида там, понеже, както знаете, имам множество досадни въпроси, които бих искал да задам на мъдреците там. Въпросите са досадни за мене,но, надявам се, за тях няма да бъдат. Най-сериозната ми мечта е, че те могат да ми дадат отговори, които ще ме успокоят.
— Да — отвърна Дънкан, — ние възнамеряваме да продължим към Оксънфорд. А сега моят въпрос. Какво става с частта от Ордата, която пътува по западния бряг на блатото?
— Продължават да се придвижват на север — каза Духът. — Набират скорост. Сега се пътуват по-бързо.
— И не дават признаци, че ще спират.
— Няма никакъв признак, че ще забавят темпото си. Продължават да се носят напред.
— Това решава всичко — заяви Дънкан, с известно задоволство. — Тръгваме утре, веднага щом можем.
27
Щом небето на изток избледня започнаха да търсят Хубърт. Обиколиха земите около развалините на замъка и ливадите покрай реката, но не намериха никаква следа от грифона. Сега имаше по-малко от Малкия народ отколкото предишната нощ, но тези, които бяха останали им помагаха с желание в търсенето. След като търсенето приключи, те изчезнаха без никой да може да забележи кога си тръгват. Всичко, което остана от пребиваването им беше дузина тлеещи, гаснещи лагерни огньове, разпръснати по склона над могилата на замъка.