Дюна [Dune - bg]

— Очевидно един от приближените на дука е избягал с него, господарю, убил е нашия пилот и се е измъкнал.

— Кой от приближените на дука?

— Пилотът е убит ловко и безшумно, господарю. Вероятно е бил Хауът или онзи Халик. Може да е и Айдахо. Или някой от поручиците.

— Вероятности — негодуваше баронът.

Той погледна упоената олюляваща се фигура на дука.

— Положението е овладяно, господарю. — рече Пайтър.

— Не, не е! Къде е този глупав планетолог? Къде е този Кайнс?

— Получихме известие къде да го намерим и изпратихме да го повикат, господарю.

— Не ми харесва как ни помага служителят на императора — измърмори баронът.

Всички тези думи достигаха до Лито през мекото покривало, ала някои от тях жегваха мисълта му. От жената и момчето — нито следа. Пол и Джесика се бяха спасили. И съдбата на Хауът, Халик и Айдахо оставаше неизвестна. Все още имаше надежда.

— Къде е дукският пръстен с герба? — попита баронът. — Не е на пръста му.

— Сардукарът каза, че когато са го заловили, пръстенът не е бил на ръката му, господарю — отвърна гвардейският капитан.

— Ти уби твърде прибързано доктора — отбеляза баронът. — Това бе грешка. Трябваше да ме предупредиш, Пайтър. Нашето дело не се нуждае от подобни необмислени действия. — Той се начумери. — Вероятности!

Мисълта се надигна като вълна в съзнанието на Лито: „Пол и Джесика са се спасили!“ В паметта му се мяркаше още нещо: сделка. Още малко и ще си я спомни.

„Зъбът?“

Вече отчасти си припомни: капсула отровен газ във форма на изкуствен зъб.

Някой му бе поръчал да си спомни за зъба. Зъбът беше в устата му. Напипваше очертанията му с език. Трябваше само рязко и здраво да го стисне.

„Още не!“

Този някой му бе казал да почака, докато се приближи до барона. Кой му бе казал това? Не можеше да си спомни.

— Още колко време ще е така упоен? — попита баронът.

— Вероятно още час, господарю!

— Вероятно! — измърмори баронът. Той отново се обърна към потъналия в мрак илюминатор. — Гладен съм.

Онази там неясна сива фигура е баронът — помисли си Лито. Фигурата подскачаше напред-назад и се люлееше заедно със стаята. А стаята ту се уголемяваше, ту се смаляваше. Ту се потапяше в мрак, ту просветляваше.

За дук Лито времето се превърна в низ от пластове. Той се промъкваше през тях. „Трябва да изчакам.“

Имаше някаква маса. Лито видя масата съвсем ясно. И огромен дебел човек от другата страна на масата, пред него остатъци от ядене. Лито почувствува, че седи в кресло срещу дебелия човек, усети веригите и ремъците, които крепяха седналото му изтръпнало тяло. Той осъзнаваше, че е минал известен период от време, ала точно колко не знаеше.

— Струва ми се, че идва на себе си, бароне.