Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
— Вярвате ли? — попита херцогът иронично. — Гибралтар не е Маракаибо и мощта на флибустиерите ще се прекърши под стените на испанската крепост. Нека Олонеца дойде да си получи заслуженото.
После се обърна към моряците и каза:
— Откарайте пленниците в трюма и бдете непрестанно над тях. Спечелихте наградата, която ви обещах, и ще я имате в Гибралтар.
След тези думи обърна гръб на Корсара и се отправи към кърмата, за да слезе в каютата си. Вече бе стигнал до стълбите, когато граф ди Лерма го спря.
— Господин херцог, решен ли сте да обесите Корсара?
— Да — отвърна старецът с решителен тон. — Той е корсар, враг на Испания и заедно с Олонеца е предвождал нападението над Маракаибо. За това ще умре.
— Той е благороден и храбър мъж, господин херцог.
— Какво значение има?…
— Жалко е да се погубват такива хора.
— Той е враг, господин графе.
— Но аз не бих го убил.
— Защо?
— Сигурно знаете, господин херцог, че се носи слух за залавянето на вашата дъщеря от флибустиерите на Тортуга.
— Наистина — въздъхна старецът. — Но още нямаме потвърждение, че корабът, на който се намираше, е заловен.
— А ако слухът се окаже верен?
Ван Гулд погледна графа с разтревожени очи.
— Да не би да сте научили нещо? — попита с нескрит страх.
— Не, господин херцог, но мисля, че ако дъщеря ви наистина е в ръцете на флибустиерите, бихте могли да я размените срещу Черния Корсар.
— Не, графе — отвърна старият губернатор с решителен тон. — С една голяма сума пари бих могъл да откупя дъщеря си, ако е била разкрита — нещо, в което се съмнявам, защото взех всички мерки да пътува инкогнито, докато освобождавайки Корсара, никога не бих бил сигурен за живота си. Дългата борба, която трябваше да водя срещу него и братята му, ме изтощи и е време тя да престане. Господин графе, съберете хората си и вдигнете платна към Гибралтар.
Граф Лерма се поклони без да отговори и се отправи към горната палуба, мърморейки под носа си:
— Благородникът трябва да удържи на думата си.
Междувременно лодките бяха започнали да прекарват хората, които бяха взели участие в безплодната атака на върха. Щом и последният моряк се качи, графът нареди да развият платната, но преди да вдигне котва минаха няколко часа, и на херцога, който бе започнал да нервничи, бе обяснил, че каравелата била заседнала на пясъчна плитчина, така че трябвало да чакат прилива, за да започнат маневрите.
Едва късно следобед платноходът дигна котва и потегли.
След като мина покрай брега на островчето, насочи се към устието на Кататумбо и тук остана да дрейфува, на почти три мили от брега.
В тази част на обширното езеро цареше пълно спокойствие, поради широката извивка на бреговата ивица. Херцогът няколко пъти се бе качил на палубата и нетърпелив да стигне в Гибралтар час по скоро, бе наредил на графа моряците да теглят каравелата на буксир с лодките. Последният обаче му отговори, че хората му са много уморени и че плитчините не позволяват да маневрира свободно.
Към седем вечерта бризът започна да духа и платноходът можа отново да потегли, но без много да се отдалечава от брега.
Граф Лерма, след като вечеря в компанията на херцога, застана зад кормилния лост, край пилота, разговаряйки тихо с него. Изглежда му даваше дълги напътствия за нощното плаване, за да не се натъкне на многобройните плитчини, които от устието на Кататумбо се простират чак до Санта Роса — малко селище на няколко часа от Гибралтар. Този тайнствен разговор продължи до десет вечерта, когато херцогът се прибра в каютата си да почива, после графът остави кормилото и като се възползува от тъмнината, слезе незабелязан от екипажа в трюма.
— Да става каквото ще — рече си той полугласно. — Граф Лерма ще си плати дълга.
Запали един фенер и освети няколко души, които дремеха на пода.
— Кавалере — рече той тихо.
Единият от хората се надигна до кръста, макар ръцете му да бяха яко вързани отзад.
— А, вие ли сте графе — каза Корсарът. — Може би идете да ми правите компания?
— Не, ида за друго, по-добро — отвърна кастилецът. — Време е да си платя дълга.
— Не ви разбирам.
— Как, забравихте ли веселата случка в къщата на нотариуса?
— Не, графе.
— Тогава си спомняте, че през оня ден вие ми пощадихте живота.
— Вярно е.
— Сега ида да изпълня обещанието си. Днес вие сте в опасност, така че на мен се следва да ви направя услуга, която безспорно ще оцените.
— Обяснете се по-ясно, графе.
— Ида да ви спася, синьор.
— Да ме спасите! — възкликна изненадан Корсарът. — А не помислихте ли за херцога?