Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
— Искате да разберете ли? — каза хамбургчанинът, който се бе издал напред.
— Виждаш ли ги?
— Виждам седем-осем от тях да се тръшкат по земята като луди.
— Къде?
— Долу, близо до езерцето.
— Аха! — възкликна Кармо, смеейки се. — Вкусили са от нику… Трябва да им изпратим някакво успокоително.
— Под формата на куршуми, нали? — попита Ван Щилер.
— Не, оставете ги на мира — каза Корсарът. — Да пазим боеприпасите си за решителния момент, пък и не трябва да убиваме беззащитни хора. Тъй като първата им атака мина безуспешно, да използуваме примирието, за да укрепим лагера си. Спасението ни е в нашата издръжливост.
— Тогава веднага да започнем прекъснатия обяд — рече Кармо. — Имаме месо от костенурка и печена риба.
— Да пестим припасите си, Кармо. Обсадата може да продължи с дни и повече. Олонеца може да остане дълго в Маракаибо, а ние можем да разчитаме само на него в положението, в което се намираме.
— Ще се задоволим само с рибата, синьор.
Докато Кармо раздухваше огъня с помощта на Ван Щилер, Корсарът се покатери на скалата, за да види какво става на брега.
Каравелата не беше напуснала мястото си, но на палубата и се забелязваше необичайно раздвижване. Неколцина моряци се суетяха около едно оръдие на кърмата и насочваха цевта му нависоко, сякаш се готвеха отново да открият огън по върха на хълма.
Четирите лодки бавно обхождаха брега на острова, за да осуетят всякакъв опит на обсадените за бягство — напълно неоснователен страх, поради това, че флибустиерите не разполагаха с лодка, нито можеха да преплуват голямото разстояние, което отделяше острова от устието на Кататумбо.
От двата отряда, които бяха опитали да се изкачат по хълма, изглежда ни един не бе се завърнал още на брега, защото никаква група от хора не се забелязваше по брега.
Корсарът слезе бавно от наблюдателницата си и сподели с другарите си опасенията, че ако Олонеца не дойде до няколко дни, могат лесно да попаднат в ръцете на омразния губернатор.
— Работата почва да става сериозна — каза Кармо. — Дали тази вечер няма да опитат нова, обща атака, капитане?
— Страхувам се, че да.
— Как ще удържим на такъв многоброен враг?
— Не знам, Кармо.
— Ако опитаме да разкъсаме обръча на обсадата?
— И после?
— Да завладеем една от техните лодки.
— Може би идеята ти е добра, Кармо — отвърна Корсарът след миг на размишление. — Но планът няма да е лесен за изпълнение, макар и да е възможен.
— Кога да нанесем удара?
— Тази вечер преди изгрева на луната.
— Колко смятате, че е разстоянието между този остров и устието на Кататумбо?
— Не повече от шест мили.
— Значи около час усилено гребане.
— А ако каравелата ни подгони? — попита Ван Щилер.
— Това е сигурно, но доколкото помня, край Кататумбо има множество плитчини и ще рискува да заседне.
— Тогава се разбираме за тази вечер — рече Кармо.
— Ако дотогава не ни хванат и избият.
— Капитане, рибата е изпечена. Да сервирам ли?
XXXII
В РЪЦЕТЕ НА ВАН ГУЛД
През този дълъг ден нито Ван Гулд, нито моряците от каравелата дадоха признак на живот. Изглеждаха толкова уверени, че рано или късно ще заловят тримата флибустиери, укрепили се на върха на хълма, че не бързаха с никаква нова атака. Безспорно, искаха да ги принудят да се предадат от глад или от жажда, понеже голямото желание на губернатора беше да хване жив страшния корсар, когото после да обеси на площада в Маракаибо, както бе постъпил с двамата му нещастни братя.
Кармо и Ван Щилер бяха успели да зърнат множество моряци, които бивакуваха в подножието на хълма, но край езерцето не видяха ни един, което говореше, че нападателите вече бяха опитали сладостта на тия води, наситени с нику.
Щом настъпи нощта, тримата флибустиери се подготвиха за тръгване, решени да форсират неприятелската обсада, вместо да чакат в малкото укрепление своята бавна смърт поради липса на вода и храна.
След като огледаха началната зона на гората и се увериха, че няма неприятелски патрули, нарамиха малкото провизии от храна и боеприпаси, които им оставаха, и тихо напуснаха малкото оградено пространство. Преди това установиха точно разположението на испанските отряди, за да не се натъкнат ненадейно на някой от тях. Разбира се, можеше и да срещнат отделни вражески патрули, които с един само изстрел да дадат тревога в лагера и тогава целият им план щеше да пропадне.
Промъкваха се бавно, някъде и пълзешком, като змии, за да не отронят дори камък, който да полети по нанадолнището. След десетина минути стигнаха под големите дървета, където тъмнината беше непрогледна. Останаха заслушани няколко минути, после бавно поеха надолу, по посока на огньовете на брега, където се бяха разположили испанците. На места опипваха земята с ръце, да не би да стъпят върху сух клон или листа, които с шумоленето да ги издадат, а най-вече да не паднат в неподозиран трап или ров. Изминаха така още триста метра, когато Кармо, който, беше начело, спря и даде знак да се прикрият зад дърветата.