Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
Мейсън замислено се почеса по бузата.
— Какъв извод правиш от това?
— Не знам какво да мисля — каза Стефи с тон, който създаваше впечатление за гняв и озадаченост. — Затова дойдох при вас. За съвет. Аз съм само помощник в този случай, не искам да превишавам правата си. Моля ви, кажете ми как да постъпя.
Монро Мейсън наближаваше седемдесетте. Беше се уморил да бъде обществена фигура и през последните две години прехвърляше голяма част от отговорностите си на своите по-млади и енергични заместници. Когато бе необходимо, им даваше съвети, но през повечето време ги оставяше да разчитат на собствените си способности и да действат както намерят за добре. С нетърпение очакваше пенсионирането, за да прекара старините си в спокойствие и риболов, далеч дори от политическите аспекти на работата.
Но не случайно бе останал на поста областен прокурор цели двадесет и четири години. Бе избран благодарение на мъдро преценени ходове и не бе загубил някогашната си проницателност. Инстинктите му бяха все така остри. Усещаше, когато някой не е напълно искрен с него.
Стефи не бе подценила интуицията на своя началник.
— Сигурна ли си, че не знаеш какво го безпокои? — басово изръмжа той.
С престорено смущение тя прехапа долната си устна.
— Нямам избор, нали?
— Не искаш да говориш лошо за колега?
— Нещо такова.
— Разбирам защо се чувстваш неловко. Възхищавам се на лоялността ти към Хамънд. Но този случай е твърде важен, за да проявяваме сантименталност. Ако пренебрегва задълженията си…
— О, не исках да кажа това — побърза да го увери Стефа — Не би изпуснал топката, но мисля, че играе без хъс.
— Имаш ли представа защо?
— Всеки път, когато повдигна този въпрос, реагира, сякаш съм го настъпила по мазола. Много е чувствителен и избухлив. — Стефи замълча и се престори на дълбоко замислена. — Но ако искате да изкажа предположение какво го мъчи…
— Попитах те.
Тя си даде вид, че обмисля как да се изрази и най-сетне каза:
— На този етап единственият ни заподозрян е жена. Алекс Лад е интелигентна преуспяла дама, образована и възпитана, и някои я намират за привлекателна.
Мейсън се засмя гласно:
— Мислиш, че Хамънд е хлътнал по нея?
Стефи се присъедини към смеха му.
— Не, естествено.
— Но твърдиш, че полът й оказва влияние върху подхода му към делото.
— Изтъкнах го само като вероятност. Странно, но мисля, че предположението ми е основателно. Вие познавате Хамънд по-добре от мен. Израснал е пред очите ви.
— В семейство, което държи на традиционните ценности.
— В което ролите са ясно разграничени — добави тя. — Той е южняк до мозъка на костите си. Склонен е към сантименталност и рицарски жестове.
Мейсън се замисли върху последните й думи.
— Боиш се, че би проявил мекушавост, ако се стигне до настояване за смъртна присъда за жена като доктор Алекс Лад.
— Това е само предположение.
Тя сведе очи и си придаде по-спокоен вид, сякаш от раменете й бе паднал огромен товар.
Скришом наблюдаваше как началникът й замислено потърква долната си устна. Изминаха няколко секунди. Нейната теория и изразът на неохота, с който я бе изложила, бяха съвършени. Пропусна да му съобщи, че предишната вечер Хамънд е бил на местопрестъплението. Мейсън можеше да го приеме за добър признак. Стефи не бе сигурна какво да мисли. Обикновено Хамънд не се бъркаше в работата на детективите, затова постъпката му й се струваше странна. Трябваше да потърси обяснение, но по-късно.
Точно сега нямаше търпение да чуе мнението на Мейсън за опасенията, които бе споделила. Ако добавеше още нещо, би решил, че прекалява, затова остана мълчалива и му даде достатъчно време да размисли.
— Не съм съгласен.
— Какво?
Стефи рязко вдигна глава. Беше напълно уверена, че успешно е изиграла ролята си и неговото възражение истински я изненада.
— Всичко, което каза за възпитанието на Хамънд, е вярно. Семейство Крос непрекъснато учеше това момче на добри маниери. Сигурен съм, че е получил и някой урок как да се държи с жените, да бъде кавалер. Но родителите му, особено Престън, му внушаваха, че трябва да има непоклатимо чувство за отговорност. Вярвам, че второто ще надделее.