История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
След 1004 г. Василий решил да завладее докрай Дунавска България и в самото начало на годината445 обсадил Видин на Дунава, най-източната крепост, останала в ръцете на Самуил. Срещу тези добре организирани и внимателно ръководени походи Самуил не можел да направи нищо, но сега се опитал да отвлече вниманието на императора и почти успял да го принуди да вдигне обсадата. На 15 август, когато жителите на Адрианопол празнували Успение Богородично, българите внезапно нападнали града. Адрианопол бил съвсем неподготвен — никой не очаквал, че Самуил ще се отдалечи толкова от центъра си. Той избивал и рушал, без да срещне съпротива, а след това се оттеглил така ненадейно, както бил дошъл, с богата плячка и множество пленици. Но тази блестящо проведена акция закъсняла: след осеммесечна обсада Видин бил на път да падне. Василий изчакал още малко, превзел града с пристъп — вероятно в началото на септември — и след като поставил в него силен гарнизон, бързо се отправил на юг, за да пресрещне завръщащите се български войски. Походът му нагоре по Тимок и Морава, през враждебни, непокорени земи, бил не по-малък подвиг от Самуиловия поход до Адрианопол.
Императорът се срещнал с българския цар и войската му близо до Скопие, на брега на Вардар реката била придошла, а Самуил бил забравил горчивия урок при Сперхей. Двете армии се разположили на лагер на двата бряга: императорската — със съответните предпазни мерки, а българската — с дръзко безгрижие, уверена, че реката е непроходима. Но един гръцки войник открил брод и императорът се промъкнал незабелязано с войската си на отвъдния бряг. Нападението било така неочаквано, че българите дори не направили опит да се отбраняват. Всички, включително и Самуил, побегнали панически. Лагерът им, заедно с царската палатка и цялата плячка от Адрианопол, паднал в ръцете на императора.
След битката българският управител на Скопие предал на императора ключовете на града. Това бил Роман, евнухът, синът на Петър, последната издънка на Крумовата династия.446 Василий го посрещнал благосклонно и го направил патриций. Той завършил необичайната си кариера като управител на Абидос.
От Скопие тръгнал на изток, срещу крепостта Перник, която охранявала долината по горното течение на Струма. Но Перник бил разположен в непристъпна местност и бил отбранявай мъжествено от най-способния Самуилов воевода, Кракра. След като изгубил много хора и се убедил, че Кракра е неподкупен, Василий снел обсадата и късно през зимата на 1004 г. се оттеглил в изходната си база във Филипопол. Оттам той скоро се завърнал в Константинопол.447
Така за четири години Самуил изгубил половината си царство. От Железни врата на Дунава до Солун, цялата източна част на Балканския полуостров била в ръцете на императора, с изключение единствено на София, Струмица и няколко крепости около Перник и Мелник, по западните склонове на Родопите. Имперски гарнизони били разположени по границата с Тесалия и по течението на р. Вардар. Походът бил един от най-блестящите в историята на византийското оръжие. Той показал, че при добро командуване имперската армия все още е най-съвършената военна машина, която тогавашният свят познавал. Той показал още, че българите, въпреки цялата си храброст и дързост, въпреки хитростите и клопките, вече не могат да й бъдат достоен съперник. Като всеки голям български пълководец, Самуил избягвал откритите сражения и разчитал на бързината, на засадите и внезапните нападения. Но сега той бил изправен пред противник, който можел с усилени преходи на премине и през най-дивата вражеска земя, без да се остави да бъде изненадан в някоя долина или планински проход; противник, който бил забравил за всичко друго и бил твърдо решен, че няма да спре да воюва, докато България не изчезне от лицето на земята.
Дори и привържениците на Самуил започнали да осъзнават истинското положение. През 998 г. имперските сановници изменили на императора, за да дойдат при Самуил, изгряващото величие. Но сега, с вероломна предвидливост, собствените му служители започнали да преминават на служба при императора. Всяка измяна била тежък удар за Симеон. Пялата му сила се опирала на неговите управители, воеводи и подчинените му войници. Обикновенният му народ, изглежда, бил прекалено беден и безучастен или, като богомилите, преднамерено пасивен, за да го подкрепи или да се опълчи срещу него. И макар че засега чужди войски не били достигнали високопланинските езера, където била столицата му, Самуил можел с право да бъде изпълнен с мрачни предчувствия за бъдещето.
445
Вероятно през януари, тъй като Видин паднал след осеммесечна обсада скоро след нападението на Адрианопол. Василий, както научаваме от Пеел, без всякакво колебание воювал и в най-дълбока зима.
446
Тук разбираме, че той бил наричан още и Симеон, по името на своя дядо, но няма причини да смятаме, че става дума за някой друг син на Петър, а не за скопеца Роман.
447
Cedrenus, II, pp. 452—6, относно целия поход.