Следотърсачът [calibre]

– И на всеки кораб има твой вариант, който говори на мой вариант? – попита Рам.

– Всички заменими докладваха, че всички Рам Одиновци са изпаднали в безсъзнание точно в един и същи момент. Всички ние сме ви поставили в едно и също положение, вързали сме ви и сме чакали да се свестите, за да ни кажете какво да правим. Всеки от нас говори на своя Рам Один и произнася едни и същи думи по едно и също време.

– Ама че гад е времепространството! – възкликна Рам.

– Отбелязано – отвърна заменимият. – Деветнайсет пъти.

– Ако всички мъже казват едни и същи неща по едно и също време, бих казал, че съществува известен излишък – рече Рам.

– Това не вреди.

– Но в някакъв момент един от нас ще направи нещо по-различно и ще се отделим един от друг.

– Както всички вие казвате точно в този момент – отбеляза заменимият.

– А когато се отделим, за заменимите и за корабните компютри на всички кораби ще е невъзможно да определят на кой вариант на Рам Один да се подчиняват – рече Рам. – Затова заповядвам на теб и на всички останали заменими незабавно да убият всички копия на Рам освен мен.

Кралицата – неговата майка, го измъкна от стола носилка и го накара да застане на гладката каменна настилка в градинския двор.

– Моето прекрасно момче! – възкликна тя, като отстъпи назад и го изгледа от глава до пети.

– И по-хубав съм бил – отвърна той, защото му беше много странно да го наричат „прекрасен“. Никой не го беше наричал прекрасен, та дори и хубав. В О се възхищаваха на дрехите и на парите му.

Тя протегна ръце, прегърна го и го притисна.

– Аз те виждам с очите на майка, която дълго време те е мислела за мъртъв.

– Наистина ли, майко? – попита Риг тихо. – За мъртъв ли ме мислеше?

Това не беше само личен въпрос, а и политически, и исторически. Ако го е мислела за мъртъв, това означаваше, че не тя е уредила да бъде отнесен на безопасно място. Освен това означаваше и че не е бил отвлечен – защото ако беше така, тя спокойно би могла да предполага, че е жив и някой друг го подготвя да стане крал. Щом тя го е мислела за мъртъв, значи или похитителите са я заблудили – жестоко писмо, животинска кръв, размазана наоколо, някакви други улики – или самата тя го бе изпратила с намерението да го убият.

В края на краищата, имаше прецеденти в семейството. Майките в този род не винаги бяха мили със синовете си.

– Не бъди недискретен – измърмори тя в косата му.

Посланието º беше достатъчно ясно – това не беше лична, а публична среща. Каквото и да му кажеше, то щеше да бъде определяно не от простата истина, а от онова, което тя искаше зяпачите да чуят и да повярват. Затова той нямаше да научи нищо нито за своето, нито за нейното минало, но щеше да разбере какво става в настоящето.