Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
Вилата се издигаше в средата на изящно подредена градина, чиято простота контрастираше отлично на тежката, почти барокова постмодернистична постройка. Всъщност определението „постмодернизъм“ едва ли можеше да покрие цялото многообразие на тази необикновена сграда, в чиято конструкция личаха елементи от будизма и шинтоизма, а дори и от архитектурата, характерна за епохата Едо.
Входното антре от гранитни плочи и лакирано дърво, централно място в което заемаше стар дървен шкаф за обувки, беше едно от многобройните помещения, който имаха за цел да прокарат мост между външния посетител и интимната усамотеност на вилата. Подобно на концентричните кръгове в императорския дворец, и тук стаите бяха изградени така, че да разкриват оригиналността на архитектурата си с плавна последователност, да осигуряват на човешкото съзнание необходимото време за адаптация към съответния стил. В това отношение съществена роля играеше и разногласното ехо, което, подобно на непознат аромат, събуждаше в душата на посетителя особени, съвсем интимни реакции.
Стаите приличаха на каюти в огромен кораб, а тъмнеещата зад прозорците градина навяваше асоциации с безбрежния океан, тайнствен и опасен…
Също като бъдещето, което за пръв път в живота си Минако не успяваше да обхване. Но с миналото не беше така и за момента тя беше доволна, че спомените все още са живи в съзнанието й.
Раждането на нейната „макура но хирума“ стана на годишнината от смъртта на баба й — малката и пъргава Кабуто, която беше основала фирмата „Шиан Когаку“ за производство на „таби“ — традиционните японски къси чорапки с един пръст.
Кабуто беше изиграла решителна роля при раждането на Минако, което — по думите на майка й — било изключително тежко и продължително. Този дълг трябваше да бъде платен.
Случи се така, че Кабуто почина точно на рождения ден на Минако и единствените спомени на момичето бяха свързани с гроба на баба й, изкопан в едно отдалечено шинтоистко гробище извън чертите на Осака. Отначало, все още твърде малка, тя ходеше там с майка си, но когато поотрасна и вече можеше да се ориентира, започна да изпълнява дълга си сама.
Сама беше и на единадесетия си рожден ден. През нощта беше валяло и над гробището се стелеха изпарения, пропити с аромата на лечебните билки, които растяха на воля между плочите.
От смъртта на Кабуто бяха изминали точно осем години, спомените в главата на момичето бяха толкова бледи и неясни, колкото съседните надгробни плочи, полускрити зад пластовете изпарения.
Започна изпълнението на шинтоистките ритуали механично, мислите й тичаха в съвсем друга посока. Скоро приключи, изтръска сухите листа от коленете си й се обърна да си върви.
Нещо обаче я накара да спре и да се обърне към гроба. Върху плочата седеше червена лисица с подвита между краката опашка.
— Здравей, внучке — каза лисицата, а устата й се разтвори като за прозявка. — Помниш ли ме? Аз съм Кабуто…
Минако потръпна от изненада. Ощипа се, потърка очи, но лисицата си беше там — върху плочата. Устата й беше раззината в подобие на усмивка. Минако се огледа с надеждата, че и някой друг вижда това чудо. Но тази част на гробището беше абсолютно пуста.
— Бабо — прошепна най-сетне тя. — Те се лисица…
— Такава съм — кимна Кабуто. — За момента…
— А можеш ли отново да станеш Кабуто? — зяпна насреща й момичето.
— Но аз съм Кабуто, дете!
— Имам предвид онази Кабуто, която познавах…
— А, онова мизерно тяло — презрително изсумтя лисицата. — За какво ми е? Почти триста години чаках да се отърва от него… Ще се съгласиш, че това е доста дълго време, нали?
Минако не знаеше какво да отвърне и само кимна с глава.
Лисицата се надигна, скочи от плочата и се настани пред нея. Вдигна лапа и леко се почеса по носа.
— Лисиците не могат да лъжат, знаеш — промърмори тя. — Предполагам, че именно затова избрах да бъда лисица… Винаги съм ненавиждала лъжите, измамите и заблудите — поклати глава и добави: — Затова ти се явих днес, да те предупредя… Да, да, това е точният израз… За това, което те чака в живота, ако се окажеш по-малко амбициозна от мен… Искам да те предпазя от всички лъжи, измами и заблуди, които ще се натрупат в душата ти с течение на годините и които ще отнесеш чак в гроба…