Назад по линията

Пулхерия!

Защо съм толкова далече от тебе, Пулхерия?

Тук имам твърде много време да мисля за тебе.

Имам и твърде много време за неприятни мисли каква ще бъде участта ми. Съмнявам се, че времевият патрул ще ме открие тук. Но има и друга възможност.

Патрулът знае, че се крия някъде назад по линията, защитен от времевото изместване.

Патрулът иска да ме изкара от бърлогата и да ме изтрие от историята, защото съм мръсно копеле на парадокс.

А патрулът си има начини да направи това. Ами ако с обратно действие уволнят Джъд Елиът от куриерската служба, преди да е потеглил на онази злополучна последна екскурзия? Ако Джъд Елиът изобщо не е бил във Византия тогава, вероятността за моето съществуване пада до нула и парадоксът на времевото изместване вече не ме защитава. Ще се задейства законът за по-малките парадокси. И аз изчезвам — пуф!

Знам защо още не са постъпили така с мен. Защото онзи, другият Джъд, Бог да го благослови, е подсъдим за времеви престъпления там, напред по линията, и те не могат да го уволнят с обратно действие, докато съдът не го признае за виновен. Принудени са първо да приключат делото срещу него. Ако го осъдят, предполагам, че ще направят нещо. Съдебният процес обаче е муден. Джъд ще протака. Сам му е казал, че съм тук и трябва да бъда закрилян. Може да минат месеци, години, знам ли. Той е в своето текущо време, аз — в моето, продължаваме заедно към бъдещето си, ден след ден, и още ме има засега.

Самотен. Покрусен.