Шест години

— Какво е станало?

— Не мога да се оттегля.

— Ох, нали вече го предъвкахме — изпъшка той.

— Помня. Но пропуснахме нещо.

Очите му шареха наляво-надясно, сякаш се боеше някой да не ни подслушва.

— Но нали ми обеща, Джейк…

— Не съм аз причината.

— За кое?

— За тази нова опасност. За въпросите, които задава нюйоркската полиция. За Ото Деверо и Дани Зукър. За обсадата, в която се намира „Ново начало“. Никое от тези неща не започва от мен. Не съм ги предизвикал аз с това, че съм тръгнал да търся Натали. Не започват от мен.

— Изобщо не разбирам за какво ми говориш.

— Убийството на Тод — рекох. — Тъкмо заради него се замесих в тази история. А вие си втълпявате, че аз съм нарушил конспиративността й. Не съм аз обаче. Някой друг е знаел вече за вас. Онзи, който е успял да открие Тод, да го изтезава и накрая да го убие. А аз чак след това се появявам на сцената — след като съм видял некролога на Тод.

— Това нищо не променя — обяви Бенедикт.

— Как нищо да не променя? Добре. Натали, да кажем, е скрита някъде, където никой не я заплашва. Затова и трябва да не я закачам. Но не разбираш ли какво следва? Тя всъщност е в опасност. Тъй като някому вече е известно, че тя изобщо не се е омъжвала и не е изчезвала отвъд океана. Същият онзи някой е убил Тод. И сега е по нейните следи, само че Натали не знае.

Бенедикт заразтърква брадичката си.

— Те вече я издирват — рекох. — Изключено е точно сега да се отдръпна. Не ме ли разбираш?

— Не те разбирам — завъртя глава той. Гласът му беше уморен, едва крепящ се, изцеден от сили. — И не виждам с какво можеш да помогнеш, освен да докараш нещата дотам, че да я убият. Чуй ме добре, Джейк. Схващам тезата ти, но ние вече сме заели отбранителна позиция. Групата премина в нелегалност и ще остане така, докато не отмине бурята.

— Да, но Натали…

— Натали е в безопасност дотогава, докато не се намесиш ти. Но ако не стоиш настрана, ще разкрият всички ни и това може да означава смърт не само за нея, но и за Мари-Ан, за мен и за много, много други хора. Схващам какво искаш да кажеш, но не виждаш нещата в правилната им перспектива. Не желаеш да приемеш истината. Толкова силно копнееш за нея, че превръщаш фактите в боен призив. Нима не съзнаваш това?

— Не — завъртях глава. — Ни най-малко не съзнавам, че е така.

— Трябва да влизам в час — погледна часовника си той. — После пак ще си поприказваме. Но дотогава нищо не предприемай, окей?

Не му отговорих.

— Обещай ми, Джейк.

Обещах му. С тази разлика, че този път спазих обещанието си в продължение на има-няма шест минути. А не на шест години.