Безпощадно

— Радвам се да ви видя тук.

— Здравей — отвърна Спенсър. После махна ръка към останалите. — Помниш ги, нали? Това са Хана и Ариа… а Емили познаваш.

— А-ха — отвърна навъсено Келси.

Настъпи продължителна, мъчителна тишина. Хана гледаше ръцете си, който лежаха в скута й, като отчаяно искаше да ги ангажира с нещо, пиличка или цигара. Момичетата не бяха обсъждали какво точно да кажат на Келси, щом пристигнат тук. Досега не се бяха озовавали в такава ситуация: лице в лице с А., получили възможността да я попитат защо ги е измъчвала така.

Най-накрая Келси въздъхна.

— Терапевтката ми каза, че трябва да се извиня.

Хана стрелна с поглед Ариа. Да се извини?

— Не трябваше да те водя при каменоломната. — Келси погледна към Емили. — Терапевтката ми каза, че съм те поставила в опасно положение.

Емили преглътна звучно. „Не беше ли това целта ти?“ искаше да каже Хана.

— Освен това би трябвало да ви благодаря. — Келси впери поглед в ноктите си и продължи с раздразнение в гласа: — За това, че ми спасихте живота в събота. Така че… грасиас.

Емили примигна.

— Ами, пак заповядай.

Келси тикна едно писмо в ръцете на Емили.

— Това е за теб. Написах го тази сутрин и то обяснява… всичко. Тук нямаме достъп до телефони или компютри, така че психиатрите ни карат да пишем писма, за да излеем чувствата си. — Тя завъртя очи.

— Благодаря — отвърна Емили, без да отмества очи от сгънатия лист хартия.

Келси сви рамене.

— Радвам се, че ме издърпахте от скалата, но не трябваше да викате линейка.

Емили зяпна от изненада.

— Та ти се гърчеше на земята! Как очакваше да постъпим?

— Да ме оставите. Щях да се оправя. И преди ми се е случвало.

Келси започна да къса на парченца салфетката, която лежеше на масата. По шията й плъзна червенина.

— Заради досието ми ченгетата не проявиха никаква милост. Това ми е трети път, затова автоматично отивам в рехабилитационна клиника. А след това в поправително.

Емили поклати глава.

— Нямах представа.

— Никой от нас не знаеше — додаде Спенсър.

Келси не каза нищо, но по лицето й си личеше, че не им вярва.

Всички се размърдаха смутено. След това Спенсър се наведе напред.

— Виж, ужасно съжалявам. За… онова, което се случи през лятото. Което направих в полицейското управление.

Келси гледаше втренчено масата и продължаваше да мълчи.

— И аз съжалявам — додаде Хана. В никакъв случай нямаше да си мълчи повече за това. — За хапчетата, които подхвърлих в стаята ти. И защото се обадих на ченгетата и те издадох.

Келси се изсмя накъсано.

— Стаята ми и без това беше тъпкана с хапчета, но е наистина гадно, че си се обадила на ченгетата. Та аз дори не те познавам.