Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
— Пази се — повтори Симурден за трети път. — Говен, за мене ти си повече от син, пази се!
После, като се замисли, добави:
— Във времена като нашите състраданието може да стане една от формите на измяната.
Слушайки как говорят тия двама мъже, човек би помислил, че слуша диалог между сабята и брадвата.
VIII
Dolorosa487
В това време майката търсеше децата си.
Тя все вървеше. Как живееше ли? Невъзможно е да се обясни. Самата тя не знаеше как живее. Вървеше дни и нощи; просеше, ядеше трева, лежеше по земята, спеше под открито небе, в храсталаците, под звездите, понякога под дъжда и вятъра.
Тя бродеше от село в село, от чифлик в чифлик, разпитваше. Спираше се на праговете. Облечена бе в дрипи. Понякога я приютяваха, понякога я пъдеха. Когато не можеше да влезе в къщите, отиваше в горите.
Тя не познаваше този край, не знаеше нищо освен Сискоаняр и енорията Азе, нямаше някаква посока, връщаше се по стъпките си, после тръгваше по изминат вече път, правеше излишни заобикалки. Понякога следваше каменната настилка, понякога коловозите, понякога горските пътеки. В този скитнически живот беше похабила бедняшките си дрехи. Отначало ходеше с обущата си, после боса, накрай с разкървавени крака.
Тя вървеше през бойните полета, през пушечните изстрели, без нищо да чуе, без нищо да види, без да се пази, търсейки децата си. Понеже всички участвуваха в бунта, нямаше вече жандарми, нито кметове, нито някаква друга власт. Срещаше само случайни минувачи.
Обръщаше се към тях. Питаше ги:
— Да сте видели някъде три малки деца?
Хората вдигаха глави.
— Две момчета и едно момиченце — казваше тя.
После продължаваше:
— Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет? Не сте ли ги виждали?
И добавяше:
— Голямото е на четири години и половина, малката е на двадесет месеца.
После пак питаше:
— Знаете ли къде са? Взеха ми ги.
Гледаха я, без да й отговарят.
Като виждаше, че не я разбират, казваше:
— Те са мои деца. Затова ги търся.
Хората отминаваха по пътя си. Тогава тя се спираше, замълчаваше и започваше да раздира гърдите си с нокти.
Веднъж обаче един селянин я изслуша. Този добър човек се позамисли.
— Я чакайте — каза той. — Три деца ли?
— Да.
— Две момчета?
— И едно момиче.
— Тях ли търсите?
— Да.
— Чух да се говори, че някой си сеньор бил взел три деца и ги води със себе си.
— Къде е този човек? — извика тя. — Къде са те?
Селянинът отвърна:
— Идете в Тург.
— Там ли ще намеря децата си?
— Може би да.
— Къде казахте?…
— В Тург.
— Какво е това Тург?
— Едно място.
— Село ли е? Замък ли? Чифлик ли?
— Никога не съм бил там.
— Далече ли е?
— Не е близо.
— Накъде е?
— Към Фужер.
— Откъде се минава?
— Сега сте във Ванторт — каза селянинът, — ще оставите Ерне вляво, а Коксел вдясно, ще минете през Лоршан и ще преминете Леру.
И селянинът вдигна ръка към запад.
— Все направо в посока на залязващото слънце.
И преди още селянинът да свали вдигнатата си ръка, тя тръгна.
Селянинът извика подир нея:
— Но внимавайте. Там се бият.
Тя не се обърна, за да му отговори, а продължи да върви напред.
IX
Бастилия в провинцията
I. Тург
Преди четиридесет години всеки пътник, който вливаше във Фужер откъм Леньеле и излизаше откъм Паринье, в края на тази дълбока гора се изправяше пред зловеща картина. Сред гъсталака изведнъж пред него се изпречваше Тург.
Но не живата кула Тург, а мъртвата Тург. Напуканата, разрушената, издупчената, срутената Тург. Руината на сградата е като човешки призрак. Нямаше по-зловещо видение от Тург. Пред очите се откриваше една висока, съвсем кръгла и съвсем усамотена кула, застанала в края на гората като злосторник. Тази отвесна кула върху една висока канара имаше почти римски вид по своята правилна и здрава форма и с внушителността си беше символ както на могъщество, така и на упадък. Тя не само приличаше, но беше римска кула, започната през девети век и завършена през дванадесети век след третия кръстоносен поход. Сводестите камъни над вратата издаваха нейната възраст. Като се приближиш до нея, след като изкачиш стръмнината, забелязваш един отвор и ако се осмелиш да влезеш, ще попаднеш в празно пространство. Вътрешността наподобяваше каменна тръба, поставена направо върху земята. От горе до долу никакви прегради; нито покрив, нито тавани, нито подове, само остатъци от сводове и комини, на различни височини амбразури за малки оръдия, редица гранитни подпори и няколко напречни греди, отбелязващи етажите, по които сега имаше курешки от нощни птици; гигантската стена, дебела петнадесет стъпки в основата и дванадесет стъпки на върха, имаше тук-таме пукнатини и отвори, които преди са били врати и през които се виждаха стълбите в тъмната вътрешност на стената. Вечер тук минувачът чуваше да крякат кукумявки, козодои, чапли, жаби; долу в краката си виждаше къпинови храсти, камъни, влечуги, а над главата си звезди през една черна дупка, която беше върхът на кулата и наподобяваше отвор на грамаден кладенец.
487
Dolorosa (лат.) — Скърбящата.