Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
След думите „моите деца“ Телмарш бе престанал да се усмихва, а майката се замисли. Какво ставаше в тази душа? Тя сякаш бе в дъното на някаква бездна. Изведнъж тя погледна Телмарш и отново, почти с гневен тон, извика:
— Моите деца!
Телмарш наведе глава като виновен.
Той мислеше за този маркиз дьо Лантенак, който положително не мислеше за него и който навярно дори не си спомняше вече за неговото съществуване. Обясняваше си нещата и си казваше: „Господарят ни познава само когато е в опасност; когато е в безопасност, той вече не ни познава.“
И се питаше: „Ами тогава защо аз спасих този господар?“
И си отговаряше: „Защото е човек.“
След тия думи той поразмисли известно време и продължи да говори сам на себе си: „Напълно ли съм уверен в това?“
И после си повтори своите горчиви думи: „Ако бях знаел!“
Цялата тази случка го потискаше; защото във всичко, което бе направил, той виждаше някаква загадка. И с болка размишляваше. Едно добро дело значи може да бъде лошо дело. Който спасява вълка, убива овцете. Който превързва крилото на лешояда, изостря ноктите му.
Той наистина се чувствуваше виновен. Основателен беше несъзнателният гняв на тази майка.
Все пак спасяването на тази майка го утешаваше, че е спасил маркиза.
Но децата?
Майката също размишляваше. Мислите на двамата вървяха паралелно и може би, без да се уговарят, щяха да се срещнат в мрака на мечтите.
Погледът на жената, тъмен като нощ, отново се насочи към Телмарш.
— Все пак това не може да продължава така — каза тя.
— Шт! — каза Телмарш, като постави пръст пред устата си.
Тя продължи:
— Вие сте сгрешили, като сте ме спасили, и аз ви се сърдя. Бих предпочела да бъда мъртва, защото съм сигурна, че така бих ги видяла. Бих знаела къде се намират. Те нямаше да ме виждат, но аз бих била близо до тях. Една мъртва майка сигурно може да закриля.
Той хвана ръката й и опипа пулса й.
— Успокойте се, пак ще ви втресе.
Тя го попита почти грубо:
— Кога ще мога да си отида?
— Да си отидете?
— Да. Да тръгна.
— Никога, ако не сте благоразумна. Още утре, ако сте мъдра.
— Какво значи да бъда мъдра?
— Да имате вяра в бога.
— Бог! А той къде е дянал децата ми?
Беше като побъркана. Гласът й стана много нежен.
— Разберете — каза му тя, — не мога да стоя така. Вие не сте имали деца, аз съм имала. Това е разликата между нас. Не може да се съди за нещо, което човек сам не знае какво е то. Вие не сте имали деца, нали?
— Не — отвърна Телмарш.
— А пък аз съм имала само тия деца, нищо друго. А без тях какво съм? Бих желала да ми се обясни защо не са при мене децата ми. Чувствувам, че се е случило нещо, но не мога да разбера какво. Убиха мъжа ми, мене ме разстреляха, но това ми е все едно, не разбирам защо.
— Хайде, успокойте се — каза Телмарш. — Ето че пак ще ви втресе. Не говорете.
Тя го погледна и замълча.
От този ден тя престана да говори.
Тя послуша Телмарш повече, отколкото трябваше. По цели часове стоеше вцепенена, свила се под старото дърво. Мислеше и мълчеше. Мълчанието е убежище на простите души, изпитали зловещата дълбочина на скръбта. Тя като че ли не искаше да разбере. При известна степен отчаянието става непонятно за самите отчаяни.
Телмарш я наблюдаваше развълнуван. При това страдание и старият мъж започна да мисли като жена.
„О, да — казваше си той, — устата й не говори, но очите й говорят, виждам добре, че някаква упорита мисъл я измъчва. Била е майка, а вече не е! Кърмила е детето си, а сега вече не го кърми! Тя не може да се примири. Тя си мисли за съвсем малкото момиченце, което доскоро е кърмила. Тя мисли за него, тя мисли за него, тя мисли за него. Всъщност чудесно трябва да се чувствуваш, когато една малка розова уста смуче душата ти от дълбините на твоето тяло и от твоя живот се изгражда неговият живот.“
И той мълчеше като нея, разбрал, че пред едно такова униние думите са безсилни. Мълчанието на упоритата мисъл е страшно. И как да се вразуми упоритата мисъл на една жена? Майчинското чувство е безгранично; за него не може да се спори. А това прави майката възвишена, нещо като звяр. Майчинският инстинкт е божествено животински. Майката не е вече жена, тя е само майка.