Домът на Хадес
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1062-2
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Домът на Хадес». Краткое содержание книги:
— Трябва да дойдеш с нас — помоли го тя. — Пророчеството казва, че пред Портите на Смъртта бди врагът. Мислех, че става дума за гърците и римляните, ала съм грешала. Стихът се отнася за вас — един титан и един гигант. Трябва ни помощта ви, за да затворим Портите веднъж завинаги!
Ревът на дракона долетя отново, този път по-близо отпреди. Дамасин внимателно отблъсна ръката й.
— Грешиш, дете — прошепна той. — Съдбата ми е да остана тук с чудовището, което чуваш навън. Не мога да избягам.
— Напротив, можеш — настоя Анабет. — Не се бий с дракона. Развали този порочен цикъл. Избери друга съдба!
— Дори да можех, няма как да напусна блатото — поклати глава Дамасин. — То поглъща мислите ми.
— Тогава не мисли за него. — Умът на Анабет работеше на високи обороти. — Спомни си лицето ми и ела с нас, когато си готов. Ние ще те отведем до света на смъртните. Ще видиш отново слънцето и звездите.
Земята се разтресе. Драконът вече бе съвсем близо и събаряше с киселинната си отрова дърветата в мочурището. Но това не бе всичко. Във въздуха се разнесе и идващият от по-далеч глас на гиганта Полибот, който настървяваше спътниците си:
— СИНЪТ НА МОРСКИЯ БОГ! НАДУШВАМ ГО!
— Анабет — каза Пърси изнервен, — това е знак, че трябва да се махаме.
Дамасин свали нещо от колана си. В огромната му длан бялото късче изглеждаше като клечка за зъби, но когато го връчи на Анабет, тя разбра, че е меч — от драконова кост, остър като бръснач, но с обикновена кожена дръжка.
— Последен дар за теб, дъще на Атина — изръмжа гигантът. — Не мога да те оставя в Тартара невъоръжена. Но сега трябва да тръгвате! Преди да стане твърде късно.
На Анабет й идеше да заплаче. Взе меча, но дори не намери сили да благодари. Знаеше, че гигантът трябва да е на тяхна страна. Това бе отговорът на Пророчеството. Дамасин обаче се извърна.
— Трябва да вървим — обади се Боб, а котенцето се покатери на рамото му.
— Той е прав, Анабет — отвърна Пърси.
Затичаха се към изхода. Анабет не погледна назад, докато следваше Боб и Пърси в блатото, но чу бойния вик на Дамасин и долови отчаянието в гласа на гиганта, който за пореден път се изправяше срещу своя стар враг.
XLI. Пайпър
Пайпър не знаеше много за Средиземноморието, но бе наясно, че снеговете не влизат в прогнозата за времето през юли.
Два дни след като напуснаха Сплит небето се покри с гъсти сиви облаци, а по морските вълни се появиха сърдити пенести гребени. Леден дъжд заваля по палубата, а перилата и корабните въжета се покриха със скреж.
— Това е скиптърът — прошепна Нико и повдигна древния жезъл. — Няма какво друго да е.
Но Пайпър не бе толкова сигурна. Откакто Джейсън и Нико се бяха върнали от двореца на Диоклециан, двамата не се държаха нормално. Бе се случило нещо важно, за което Джейсън не искаше да говори.
Разбира се, бе логично скиптърът да предизвика промяната във времето. Черното кълбо на върха му сякаш поглъщаше светлината от света, а златните орли, на които почиваше, отразяваха светлината със студен отблясък. Ако скиптърът наистина контролираше мъртвите, бе нормално да излъчва такава негативна енергия. Когато го видя, тренер Хедж пребледня и обяви на висок глас, че се прибира в каютата си, за да се успокои с няколко филма с Чък Норис.
(Макар Пайпър да подозираше, че всъщност изпраща съобщения по Ирида за приятелката си Мели. Напоследък сатирът бе страшно изнервен, но не искаше да сподели какво го тормози.)
Така че да, възможно бе скиптърът да е предизвикал загадъчната виелица. Пайпър обаче не мислеше така. Страхуваше се, че става нещо друго. Нещо много, много лошо.
— Не можем да говорим тук — реши Джейсън. — Да отложим срещата.
Бяха се събрали на квартердека, за да обсъдят стратегията си преди пристигането си в Епир. Времето обаче не бе добро за раздумка. Вятърът навяваше сняг по палубата, а морето грозно ревеше под тях.
Вълните не пречеха толкова много на Пайпър, а разпенените им върхове дори й напомняха за сърфирането с баща й по бреговете на Калифорния. Виждаше обаче, че на Хейзъл хич не й е леко. На бедното момиче му ставаше лошо дори при спокойни води. Сега изглеждаше все едно се опитва да погълне билярдна топка.
— Трябва да… — Хейзъл се задави и погледна надолу.
— Върви — Нико я целуна нежно по бузата, което изненада Пайпър. Той рядко демонстрираше привързаност, дори към сестра си. Изглеждаше, сякаш изпитва погнуса от физическия контакт. Да целуне Хейзъл…