Бряг край мътни води

Понечих да посоча кравешката фъшкия, но реших, че не си струва. Само гледах как мухата, която преследваше, кацна на нея.

— Изглеждате сякаш сте били омотани в телена жица — рече той. — Или ви е нападал огромен рис.

— Трънаци — отвърнах и започнах да му разказвам за какво сме дошли.

Без да обяснявам как е умряла Мей Лин или че я носим с нас, му дадох основната информация. Разказах, че аз и мама сме избягали от къщи, защото съпругът ѝ и мой втори баща бил гаден, и че Джинкс пътува с нас да ни помага. Казахме му и за Тери. Как е избягал от гадния си втори баща и му е отсечен пръстът. Как се инфектирал и за старицата, която му отряза ръката. Не споменахме за парите и премълчахме оная част със Скунк. Казахме само, че мама ни чака в колибата, старицата ни е държала в плен, отрязала ръката на нашия приятел и че така се налагало. Приблизително тук спряхме.

Като свършихме, капитан Бърк почти подскочи от стола и викна:

— Елате тук да видите.

Последвахме го — отзад имаше стая, направена на затвор, с решетки на вратата и на прозореца; там на един креват седеше не някой друг, а Дон Уилсън, моят втори баща. Той се обърна и се вторачи в нас. Изглеждаше отслабнал и жалък, бузите му бяха хлътнали, а адамовата му ябълка беше увиснала като брадичка на пуйка.

— Този ли е човекът, от когото сте избягали? — попита капитан Бърк.

Двете с Джинкс не можахме да направим нищо друго, само кимнахме.

— Здрасти, Сю Елън — рече Дон.

— Здрасти — отвърнах.

— Как е майка ти?

— Бива.

— Добре — рече той, после заби очи в пода и не се опита повече да срещне погледа ни.

— Ще ти донеса вечерята скоро — каза капитан Бърк, — и този път трябва да я изядеш, не да си играеш с нея.

Дон не каза нищо, само продължи да гледа в пода.

— Елате обратно в офиса — каза капитан Бърк.

Отидохме и отново седнахме в столовете си — не и той. Имаше хладилник, отвори го, извади три кока-коли, а от чекмеджето на бюрото — отварачка, и след като махна капачките, ги постави пред нас.

— Ето — рече. — Нищо не утолява жаждата по-добре от кока-кола.

Седна и всички отпихме от питието си като по команда. Колите бяха охладени — но точно в онзи миг бих предпочела дори някой голям лигав плужек с малко захар по него.

— Този мъж там, Дон — рече капитан Бърк, — дойде в този град преди повече от месец. Дойде и каза, че търси някакви роднини, попита дали съм ги виждал или съм чул нещо. Казах му, че не съм и че не водя списък на всички избягали.

Е, не напусна града. Обикаляше наоколо с камиона си, който имаше вехто чергило отгоре. Спеше на предната седалка и от време на време слизаше долу при реката, където има пристан за лодки, оглеждаше, после се връщаше и пак се въртеше наоколо. Рояци мухи кръжаха отзад над камиона, така че накрая го накарах да ми покаже. Знаете ли какво имаше там? — попита Бърк, като въртеше очи ту към мен, ту към Джинкс, сякаш бихме могли да имаме някаква представа.