Бряг край мътни води
- Автор: Лансдейл Джо Р.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лидия Цекова-Маринова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бряг край мътни води». Краткое содержание книги:
Аз се приближих до него с вдигната брадва и изведнъж той мръдна леко. По дяволите, за малко не го ударих с оная брадва. Ала нямаше нужда. Беше мъртъв и като кокошка с отрязана глава единственото, което го бе накарало да мръдне, бяха нервните и мускулните импулси. Не само долавях ужасната му воня, но усетих и прясната от онова, което бе изпуснал в гащите си.
Когато осъзнах, че е свършен, се свлякох на земята. Беше също като оня път, когато бях седнала на дънера — разревах се, защото бях толкова смазана от всички усилия. И този път се разплаках.
26
Когато се наплаках, тръгнах по брега (носех брадвата със себе си), вървейки на пръсти заради липсващата обувка. Стигнах до мястото, където се намираше лодката ни и където трябваше да е дънерът, който щях да яхна. Ала след снощния дъжд водата се бе покачила и течението го бе отнесло. Това малко ме смрази, като осъзнах, че ако бях стигнала до реката с малка преднина пред Скунк, щях да се окажа в капан на брега и дори и да бях скочила във водата, той можеше да доплува до мен и да ме докопа. Както стана със Зайо Байо28, онези шипкови трънаци бяха спасили живота ми.
Когато изкачих възвишението и вече виждах и къщата, зърнах Джинкс, която идваше към мен и носеше пищова.
Приближавах се и тя се затича, аз също — поне няколко стъпки — към нея, защото по босия ми крак имаше много тръни и краката ми се огъваха, както се бе случило и на брега на реката. Просто седнах и започнах отново да плача. Джинкс стигна до мен и ме прегърна, започна да ме целува по главата, аз също я целувах и двете плачехме заедно.
— Оправи се с него, нали? — рече тя. — Знаех си, че ако някой успее, това ще си ти.
— Сам се оправи — отвърнах и ѝ разказах какво се бе случило. — Поисках да дойда да ти помогна, но после се уплаших, че ако ме убие, няма да има кой да се погрижи за майка ти и Тери. Накрая не можах да изтърпя повече и тръгнах, без значение какво ще се случва, а после те видях да идваш.
— Чудесно се справи — рекох. — Случи се наистина бързо. Онзи изстрел в крака го забави.
— Късметлийски изстрел.
— И аз така си помислих.
— Вониш.
— Скунк ме докосна.
— Малко сапун и вода ще оправят всичко — рече тя и ми помогна да се изправя.
Изкачихме се към къщата, но докато вървяхме на няколко пъти поглеждах през рамо — за всеки случай, ако Скунк случайно бе успял да се завърне от света на мъртвите. Не изпусках и брадвата от ръката си.
Беше голяма радост, като пристигнах и се събрахме всички, макар че нямаха търпение да стоплят вода и да ме изкъпят; след като се поизсуших, миризмата на Скунк почти изчезна.
Останахме в къщата още два дни. Намерих едни обувки на старицата, които бяха доста износени, но по-хубави от моите, и ги обух. Поговорихме как ще я погребем отново, но ме е срам да си призная, че я оставихме да стои подпряна там. Само се погрижихме кепенците на прозореца да са спуснати, за да не влиза вътре миризмата ѝ.
Двете с Джинкс наловихме риба и всеки път, като излизахме, отивахме да погледнем как Скунк виси където го бях оставила — просто за да се уверим, че си е там и все така мъртъв. Мъртъв си беше. Бяха го навестявали птици. На мястото на очите му зееха дупки. Плътта около върха на носа му и устните му също бе изкълвана. Ако преди си мислех, че вони, сега смърдеше двойно.
Когато Тери си възвърна достатъчно силите, си помислихме, че няма да е чак такова бреме за мама. Оставихме им няколко катерици, които убихме с пушката; щяха да стигнат за три дни. Събрахме горски плодове и диво грозде. Оставихме на мама пушката. Тя бе най-добрият избор да се погрижи за Тери — стига да помнеше какво е да си майка. Напоследък беше доста добра в това.
Двете с Джинкс взехме малко пари от тенекията, в случай че ни потрябват. Аз взех брадвата, Джинкс — пистолета, след което тръгнахме. Вървяхме много, преди да стигнем до някакъв път, някъде около два дни. Спахме на открито под дърветата и се събудихме нападнати от червени буболечки, които бяха ни налазили и се бяха заврели по места, за които не ми се иска да говоря. Като стигнахме до пътя, оставихме брадвата и пистолета, понеже сметнахме, че не са подходящи неща за носене, ако възнамеряваме да се пробваме да хванем някой на стоп.
Не трябваше да го смятаме за проблем — вървяхме цял ден и ни една кола не се появи по този път от червена глина; поне не и докато не зърнахме град пред нас, а тогава вече бе достатъчно близо да стигнем и пеша. Градът бе Глейдуотър.