Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)». Краткое содержание книги:
— О! Той ми правеше такива страшни муцуни! — извика момчето и се разтрепера от ужасния спомен.
— Той! Кой? — запитаха всички и го наобиколиха.
— О! Той! — отвърна детето и посочи Харди, който се преструваше на най-загрижен от цялата компания.
Всички с изключение на семействата Флийтуд и Уейкфийлд веднага разбраха цялата работа. Веселякът Харди, в изпълнение на обещанието си, беше забелязал, че детето се запътва към другия край на парахода и изведнъж се появил пред него с възможно най-безобразно изкривено лице, с което предизвикал този пристъп на ужас. Разбира се, на него му стана ясно, че въобще не е необходимо да отрича обвинението, а горката невръстна жертва беше заведена в каютата, където получи по един шамар от родителите си, защото си позволява да говори такива неща.
След като приключи този незначителен инцидент, капитанът поднови пеенето и мис Емили се присъедини, както му беше редът. Дуетът беше аплодиран гръмко — разбира се, идеалната самостоятелност на партиите заслужаваше тази похвала. Мис Емили изпълняваше своята част, без ни най-малко да се съобразява с капитана, а той самият пееше така силно, че нямаше дори и понятие какво прави партньорката му. След като изкара последните осемнадесет или деветнадесет такта сам, той прие аплодисментите на публиката с онази скромност, която излъчват хората, когато са убедени, че са сторили нещо, с което са взели ума на другите.
— А сега — каза мистър Пърси Ноукс, връщайки се от предната каюта, където беше отишъл, за да разлее виното — ще бъдем особено щастливи, ако госпожици Бригс ни доставят удоволствие с нещо преди обяда.
Предложението бе последвано от онзи одобрителен шум, който човек често чува на обществени места, когато никой няма ни най-малката представа с какво точно се съгласява. Трите госпожици Бригс погледнаха скромно майка си, която им отправи насърчаващ поглед, а мисис Тонтън ги изгледа всичките с презрение. Госпожиците помолиха да им подадат китарите и няколко мъже едва не изпочупиха калъфите им в желанието си да им услужат. Последва любопитно изваждане на три малки ключета и мелодраматична сцена на ужас при вида на една скъсана струна, след което се започна едно безконечно завъртане, затягане, навиване и нагласяне, а през това време мисис Бригс подробно разясни на околните изключителната сложност да се свири на китара и намекна за майсторството на дъщерите й в това мистично изкуство. Мисис Тонтън пошепна на съседа си, че това е „ужасно отвратително“, а дъщерите й се държаха така, сякаш самите те можеха да свирят, но смятаха, че това е под тяхното достойнство.
Най-после госпожици Бригс започнаха. Изпълниха съвременна испанска композиция за три гласа и три китари. Ефектът беше поразителен. Всички обърнаха очи към капитана, за когото бяха чули, че е бил в Испания със своята част и който вероятно добре познаваше националната музика на страната. Той беше възхитен. Това беше достатъчно — триото бе извикано на бис, аплодисментите бяха всеобщи, а семейство Тонтън преживя незапомнено поражение.
— Браво! Браво! — викаше капитанът. — Браво!
— Чудесно, нали, сър? — запита мистър Самюъл Бригс с вид на самодоволен циркаджия. Между другото това бяха първите думи, които той изрече от миналата вечер насам, след като напусна Бозуел Корт.
— Пре-възходно! — отвърна капитанът с елегантен военен жест. — Пре-възходно!
— Прекрасен инструмент! — каза един възрастен джентълмен с гола глава, който цяла сутрин се опитваше да гледа през телескопа, на чието стъкло мистър Харди беше поставил черна лепенка.
— Чували ли сте португалска тамбурина? — запита нашият веселяк.
— А вие чували ли сте там-там, сър? — запита строго капитанът, който не изпускаше случай да се похвали със странствуванията си — истински или измислени.
— Какво? — запита доста изумен мистър Харди.
— Там-там.
— Никога!
— Нито гам-гам?
— Какво е гам-гам? — запитаха любопитно няколко госпожици.
— Когато бях в Индия — започна капитанът (ето нещо ново — той е бил и в Индия!), — когато бях в Индия, веднъж отидох на няколко хиляди мили навътре в страната на гости у мой близък приятел, Рам Чоудар Дос Азуф Ал Боулар — ужасно добър човек. Една вечер, както си пушехме наргилето на прохладната му веранда, внезапно се стреснахме от появата на тридесет и четири от неговите кит-ма-гари (защото той разполагаше с голяма охрана) заедно със същия брой кон-су-мари, които идваха заплашително към къщата му и биеха там-та-ма. Рам скочи…