Фламандският майстор
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Фламандският майстор». Краткое содержание книги:
В края на петнадесети век художникът превръща своята картина „Шахматната партия“ в ребус, чието решение може да разкрие тайната около убийството на един благородник — и да промени няколко реда в учебниците по история.
В края на двайсети век една млада жена — реставратор на художествени произведения, един търговец на антикварни предмети и един ексцентричен шахматист обединяват усилията си, за да разрешат загадката. Но тайната, закодирана в картината преди пет века, не е загубила смъртоносната си сила. Разгадаването й въвлича героите в опасна игра на шах с неизвестен противник, в която залогът е човешки живот.
Елегантна и остроумна салонна мистерия за живота, изкуството и шахматната игра… Влудяващо увлекателна. Ню Йорк Таймс
В „Стефан’с“ беше пълно с хора. Първо видя Сесар, който седеше на един диван със Серхио. Младият човек изглеждаше много привлекателен с разчорлената си руса коса, паднала над челото. Сесар му шепнеше нещо, а той кимаше. Антикварят беше кръстосал крака и пушеше. Ръката, с която държеше цигарето, бе отпуснал на коляното си, а с другата жестикулираше, близо до ръката на своето протеже, но без да я докосва. Щом видя Хулия, той стана да я посрещне. Не изглеждаше изненадан, че я вижда тук в такъв час, без никакъв грим и по джинси.
— Там е. — Той посочи към вътрешността на клуба. Лицето му не изразяваше нищо особено, освен известно развеселено любопитство. — На един от диваните отзад.
— Много ли пи?
— Като смок. Освен това се боя, че има полепнал бял прашец по всички отвори на тялото. Посещава подозрително често тоалетната, не е възможно всеки път да й се пикае. — Сесар огледа цигарата си и се усмихна злорадо. — Преди малко направи сцена на бара, удари шамар на Монтегрифо. Представяш ли си, скъпа? Беше наистина — той се наслаждаваше на аромата на думата като познавач, преди да я произнесе, — наистина възхитително.
— А Монтегрифо?
Изразът на Сесар стана жесток.
— Беше фантастично, скъпа, почти божествено. Тръгна си, вдървен и достолепен, както му е обичаят. Беше с една много привлекателна блондинка — малко простовата, но елегантно облечена. Горкото момиче, беше ужасно притеснено. Не мога да я виня — усмивката му беше зла. — Трябва да призная, принцесо, този тип има стил. Понесе шамара, без да мигне, като силните мъже от филмите. Интересна личност е този твой аукционер. Действително се държа безупречно. Хладен и невъзмутим.
— Къде е Макс?
— Не съм го виждал тази вечер, за съжаление. — Усмивката му изрази почти перверзна наслада. — Ако и той беше тук, удоволствието щеше да е пълно — това би било върхът.
Хулия остави Сесар и тръгна из клуба. Видя няколко познати и ги поздрави, но не спря, за да разговаря с тях. Най-сетне видя Менчу, сама, отпусната на един диван. Очите й бяха оцъклени, късата й пола се беше плъзнала нагоре, на единия й чорап се беше пуснала огромна бримка.
— Менчу.
Тя погледна Хулия, като че ли й беше трудно да я разпознае. Поклати глава, мънкайки несвързано, и се изсмя с несигурен, пиянски смях.
— Пропусна представлението — изфъфли тя след малко. — Не можа да видиш онова копеле. Половината му физиономия беше червена като домат — поизправи се и потърка зачервения си нос, без да обръща внимание на любопитните и възмутени погледи на хората от съседните маси. — Арогантен глупак.
Хулия чувстваше, че всички ги гледат, чуваше коментарите и се беше изчервила.
— Можеш ли да станеш, за да си тръгнем?
— Мисля, че ще се справя. Но първо трябва да ти кажа…
— Ще ми кажеш после. Хайде да си вървим.
Менчу се изправи с усилие на крака и придърпа несръчно полата си надолу. Хулия наметна палтото на раменете й и успя да я подкара към изхода в сравнително приличен вид. Сесар ги пресрещна.
— Всичко наред ли е?
— Да. Мисля, че ще се справя.
— Сигурна ли си?
— Да. Ще се видим утре.
На улицата Менчу започна да залита, някой подвикна някакъв цинизъм от прозореца на минаваща кола.
— Отведи ме у дома, Хулия… моля те.
— У вас или у нас?
Менчу се движеше като сомнамбул. Гледаше я, като че ли не я познаваше.
— У вас — каза тя накрая.
— Ами Макс?
— Приключих с Макс. Скарахме се. Край.
Взеха такси. Менчу се сви на задната седалка и се обля в сълзи. Хулия обгърна с ръка треперещите й рамене. Таксито спря на червено и ярката светлина от една близка витрина освети опустошеното лице на Менчу.
— Съжалявам. Аз съм една…
Хулия продължаваше да се чувства неловко. Положението беше жалко и смешно. „Дяволите да го вземат Макс — каза си на ум. — Дяволите да ги вземат всички.“
— Не ставай глупава — прекъсна тя приятелката си.
Забеляза, че шофьорът ги оглежда любопитно в огледалото за обратно виждане. Когато погледна отново към Менчу, забеляза, че погледът й е необичайно ясен, като че в съзнанието й бе останало някакво ъгълче, незасегнато от алкохола и наркотиците. Погледът на приятелката й беше изненадващо дълбок, мрачен и многозначителен — толкова несъответстващ на състоянието й, че Хулия се стресна.