Фламандският майстор

Иззвъняването на телефона я накара да подскочи. Отдели бавно напоения с разтворител тампон от частта на картината, върху която работеше — едно неподатливо петно от лак върху къс от дрехата на Фердинанд Алтенхофен. Стисна пинсетата със зъби и погледна подозрително телефона, който бе на килима в краката й. Чудеше се дали, ако вдигне слушалката, отново ще трябва да слуша някое от дългите мълчания, които се бяха превърнали в част от ежедневието й през последните две седмици. Първите няколко пъти просто държеше слушалката до ухото си, без да казва нищо, чакайки нетърпеливо да долови някакъв звук, дори да е само дишане, някакъв признак на живот, човешко присъствие от другата страна, колкото и обезпокоително да би било то. Но чуваше само бездна от тишина, дори без успокоителното щракване от затварянето на слушалката. Другият — бил той мъж или жена — винаги издържаше по-дълго. Който и да бе той, просто си стоеше, слушаше и не даваше никакви признаци на припряност или опасения, че полицията може да проследява повикванията. Най-лошото беше, че който и да бе той, нямаше никаква представа, че не го застрашава нищо. Хулия не бе казала никому за обажданията, дори на Сесар и Муньос. Без да разбира точно защо, тя се срамуваше от тях, чувстваше се унижена от това нарушаване на личния й живот, от натрапеното присъствие в нощта и тишината, които бе обичала толкова, преди да започне кошмарът. Обажданията бяха като ритуално насилие, без думи и жестове, което се повтаряше всеки ден.

Тя вдигна слушалката след шестото иззвъняване и с облекчение чу гласа на Менчу. Но облекчението й беше краткотрайно, защото Менчу беше страшно пияна. Хулия си каза разтревожено, че това може би се дължеше и на нещо по-силно от алкохол в кръвта й. Като говореше доста високо, за да надвика шума на разговорите и музиката, и същевременно доста несвързано, Менчу й каза, че е в „Стефан’с“ и започна някаква объркана история, в която участваха Макс, картината на Ван Хойс и Пако Монтегрифо. Хулия не разбра нищо, помоли Менчу да обясни отново какво се е случило, но приятелката й избухна в истеричен смях и затвори.

Навън беше студено, въздухът беше натегнал от влага. Потръпвайки в тежкото кожено палто, Хулия излезе на улицата и спря едно минаващо такси. Нощните светлини прелитаха по лицето й, докато тя кимаше от време на време, слушайки с нежелание бърборенето на шофьора. Облегна се на седалката и затвори очи. Преди да излезе, беше включила алармата и превъртяла два пъти ключа на желязната врата. Пред външната врата не се удържа да не погледне подозрително към цепнатината до звънеца. Боеше се, че може да види там нова картичка, но не откри нищо. Невидимият противник все още обмисляше следващия си ход.