Тъмен завет [bg]

Нещо потрепна в съзнанието ми, но аз побързах да го усмиря. Щях да анализирам тона му и неизменно снизходителната му усмивка чак когато се отдалечахме достатъчно оттук.

— Каза, че Руби те била предупредила да ни очакваш — подхвърлих. Извадих снимката с четирима ни от задния джоб на дънките си и я прегънах така, че да се виждат само Руби и малка част от Лиъм. — За нея ли говориш?

— Ами, да — потвърди Кланси, опирайки ръка в масата. Вдигнах поглед към Роман, но той наблюдаваше как Кланси гали отнесено дръжката на ножа за масло. — Това е Руби. Тя ми е приятелка от детинство. Единствената, която още си прави труда да ме посещава. А ти откъде я познаваш?

Като го чух да нарича Руби своя „приятелка“, ми се прииска да го фрасна в лицето. Сякаш усетил, Роман пак ме побутна с кокалчетата на пръстите си. Почувствах го като таен въпрос.

Хванах с дясна ръка лявото си рамо, прикривайки движението, като се облегнах на масата.

— Грижи се за мен известно време — обясних. — Кога е идвала?

— За последно преди около месец, но иначе наминава редовно. На около три месеца, понякога и по-често — отговори Кланси.

Толкова редовно? Плъзнах ръка надолу по рамото си. Не бях подозирала, че е посетила семейство Грей дори веднъж, камо ли поне дузина пъти. Лиъм не би опитал да я контролира, но имаше силен закрилнически инстинкт. Предвид директната роля, която Кланси беше изиграл в убийството на брат му, можех да се обзаложа, че го мрази повече от всичко на света. Идеята, че би позволил на Руби да го навестява тук, където можеха да я спипат, да прекарва време с тази рехабилитирана хлебарка…

Но явно не беше казала дори на него.

— И ти се тревожиш за нея, нали? — Кланси се приведе напред, опирайки лакти в краката си. — Струва ми се толкова… самотна. Уморена и тъжна, като носи тежестта на целия свят върху плещите си и започва да ѝ идва в повече. Понякога споделя с мен, че се чувства в капан… съвсем сама. Чудя се дали не съм единственият ѝ приятел.

— Не — отсякох по-студено, отколкото бях възнамерявала. — Не си единственият ѝ приятел.

— Нямах желание да те засегна. Толкова рядко говори за хората в живота си, че беше логично да стигна до подобно заключение. Но за да отвърна на първия ти въпрос, при последното си посещение ми каза, че тръгвала нанякъде и нямало да се върне дълго време. Че можело да я търсят тук. Наистина ли си е тръгнала толкова внезапно?

Смъмрих глупавото си сърчице — естествено, че не беше говорила специално за мен. Предупредила го беше, че някой от нас може да дойде да я търси, след като забележехме липсата ѝ.

— Да — казах накрая. — Просто изчезна. Загрижени сме за нея.

— Напълно разбираемо. — Той прокара ръка през косата си. — Но имам усещането, че беше неизбежно, че всъщност повече от всичко на света искаше да е сама.

Статичното електричество се връщаше и пак започваше да бучи в ушите ми.

— И не ти е казала къде отива? — попитах, долавяйки как последното ми късче надежда се изпарява.