Третата порта [bg]

50.

В третото помещение беше настъпило шокирано и объркано мълчание. Портър Стоун се отпусна на колене пред огромния сандък от оникс — дали от умора или разочарование, или от някое друго чувство, не беше ясно. Той остави безмълвно двата предмета да се плъзнат на пода.

Лоугън огледа помещението — черните му повърхности проблясваха сумрачно на светлината на фенерчетата. Хвърли поглед на купчината древен коноп, разхвърляна по пода в безпорядък. Погледна към ниското ложе в дъното, покрито с красива някога покривка за легло и възглавница. Хвърли поглед и на обрамчената със злато маса, върху която лежаха грижливо подредените папируси. Погледна и малките златни кутии, които някога са били затворени, но сега бълваха съдържанието си: къдрици от мед, клин от метеорно желязо, златни нишки. Накрая очите му се спряха върху двете приспособления — не можеше да измисли как другояче да ги нарече — които лежаха до Стоун. Белият уред с формата на купа, апаратът от червен емайл. Лежаха върху торбите, изтъкани от златни нишки: мистерии на пет хиляди години, които предизвикваха зрителя да разгадае техните тайни.

Всичко изглеждаше странно до невъзможност.

Още от самото начало всичко, свързано с гробницата на Нармер, беше необичайно странно. Тя беше подобна на гробниците на владетелите стотици години след него, но същевременно по много начини бе и твърде различна от тях. Мумията му беше открита във второто, а не в третото помещение, разумът подсказваше, че последното, третото помещение ще подслонява нещо от голяма важност за задгробния живот. Въпреки това, докато оглеждаше ръкописите и парчетата метал, Лоугън не можеше да си представи какво е то.

Погледна отново към двете приспособления. Едното бяло, другото червено — точно като короните на Горен и Долен Египет.

— Корони — измърмори той.

Неговият глас пръв наруши мълчанието. Главите на всички се обърнаха към него. Само не на Стоун.

— Да? — промълви Стоун, все още с гръб към Лоугън.

— Тези две приспособления. Каквото и да са, те са предназначени да бъдат носени на главата. В края на краищата това показва и фреската на влизане в гробницата.

Стоун не отговори, просто поклати глава.

— Не може да са нищо друго, освен корони — настоя Лоугън. — Пък и цветовете отговарят. Червено и бяло. Дори слабо напомнят съставните части на двойната корона според изображението, което всички видяхме.

— Не са корони — възрази Стоун. Гласът му беше нисък, сякаш идваше от много далеч. — А резултатът от заниманията на един луд фараон. Не е чудно, че наследниците му са скъсали с неговия начин на живот.

— Признавам, странни са — съгласи се Лоугън. — Не са корони в декоративен или стилов смисъл. Но би трябвало да имат стойност, при това много висока. Защо иначе да ги слага в най-святото помещение в гробницата? Защо да ги затваря в толкова прекрасен саркофаг? Защо да стоварва толкова ужасно проклятие заради тях?