Трескав блян [bg]

Детето се разпигця. На масата плисна кръв. Тя изпръска кристалните чаши и сребърната посуда и се просмука във фината ленена покривка. Крайниците на бебето потръпваха в алената локвичка на масата. Жулиж заби отрязаната ръчичка, малка едва колкото палеца на Марш, на върха на ножа и я поднесе окървавена към Джошуа Йорк.

- Пий! - цялата ласкавост в гласа му се бе изпарила.

Йорк изби ножа от ръката му и той падна заедно със забитата ръчичка върху килима на около шест фута от тях. Джошуа изглеждаше страшен като самата смърт. Той посегна надолу, обви ръчичката на детето със силните си пръсти и натисна. Кръвта спря.

- Дайте ми въже - нареди той.

Никой не помръдна. Бебето продължаваше да плаче.

- Има по-лесен начин да го умирим - каза Жулиж.

Бледата му длан покри устата на детето и обгърна изцяло смуглата му главица. Писъците секнаха напълно. Дамон започна да свива хватката си.

- Пусни го - викна Йорк.

- Погледни ме - каза Жулиж. - Погледни ме, кръвнико.

Очите им се срещнаха там, над масата, всеки сграбчил малкото кафеникаво същество пред тях.

Абнър Марш стоеше на стола си като покосен от гръм. Гадеше му се и чувстваше гняв. Искаше да направи нещо, но по някаква причина не можеше да помръдне. Като всички останали, той гледаше Йорк и Жулиж, вкопчени в странно мълчаливо съревнование на волите. Джошуа трепереше. Беше присвил устни от ярост, вените на шията му изпъкваха, а сивите му очи носеха мраз и мощ като леден запор. Изглеждаше като обладан от зъл дух, като разгневен блед бог в бяло, синьо и сребро. Марш си каза, че е невъзможно някой да издържи на този потоп от воля и могъщество. Невъзможно. Тогава погледна към Дамон Жулиж.

Очите властваха над цялото му лице: студени, черни, изпълнени със злоба и неумолимост. Абнър Марш погледна в тях за миг и главата му се замая. Чу викове на хора някъде в далечината, в устата си усети топлина и вкус на кръв. Видя всички онези лица, наричани Дамон Жулиж, Жил Ламон, Жилбер д’Аквин, Филип Кен, Сергей Алексов и още хиляди. Зад всеки стоеше още един, по-стар, по-страшен, пласт след пласт по-чудовищен от предния. Нещото накрая не притежаваше чар, нито усмивка, нито изтънчени слова, нито богати одежди или бижута, в него нямаше нищо човешко, то не беше човек. Носеше у себе си единствено жаждата, треската, алена, древна, ненаситна. Беше първично, нечовешко, могъщо. Живееше заради страха, вдишваше и пиеше от него, бе старо, много старо, по-старо от човека и всичките му творения, по-старо от горите и реките, по-старо от бляновете.

Абнър Марш премигна и видя пред себе си животно. Високо, красиво животно, облечено в бургундско червено. В него нямаше нищо човешко, чертите на лицето му бяха онези на страха, а очите... очите му бяха червени, а не черни, напълно червени, пламтящи, червени, огнени, жадни, червени.