Скарлет [bg]

Глава тридесета

Твърдите подметки на ботушите на Алфа Зеев Кесли чаткаха остро по мраморния под, докато той прекосяваше фоайето, без дори да удостои с поглед шепата войници, които му кимнаха с уважение, а може би и с боязън. Вероятно изпитваха дори любопитство към офицера, който бе прекарал седмици наред сред хората, преструвайки се, че е един от тях.

Алфа Зеев Кесли се опита да не мисли за това. Завръщането му в щабквартирата беше като събуждане от сън. Сън, който някога му бе изглеждал като кошмар, но вече не. Беше се събудил, за да намери една реалност, която беше далеч по-мрачна. Беше си спомнил кой е в действителност. Какво е в действителност.

Стигна до Лунната ротонда — иронично название, което доставяше огромно удоволствие на господаря Яил. Мина край потъмнялото от годините огледало на петънца и едва успя да познае отражението си в чистата униформа и спретнато вчесаната си назад коса. Мигновено отвърна поглед.

Подуши брат си още щом прекрачи прага на библиотеката и косата на врата му щръкна. Забави крачка за миг, докато минаваше през галерията с дървената ламперия на път за личния кабинет на чародея. Някога стаята е подхождала на кралски особи и в нея земляните от висшето общество са размишлявали върху философските творби на своите предци. Във витрините са били изложени безценни произведения на изкуството, а рафтовете на библиотеката се извисяваха на височината на два етажа над главата му. Но когато сградата на операта попаднала в ръцете на военните, книгите били спасени и сега в порите на дървото се бе настанил мирис на плесен и мухъл.

Яил седеше зад голямо бюро. Изработено от пластмаса и метал, то ярко изпъкваше със своята делничност на фона на екстравагантния декор. Ран също беше там, облегнат на стената от празни лавици.

Брат му се усмихна. Едва.

Яил се изправи.

— Алфа Кесли, благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Исках вие пръв да научите, че брат ви се е завърнал жив и здрав.

— Радвам се — отвърна той. — Здравей, Ран. Последния път, когато те видях, не изглеждаше много добре.

— И за теб може да се каже същото, Зеев. Сега миришеш много по-добре, след като си отмил онази жена от себе си.

Всеки мускул по него се напрегна.

— Надявам се, че не питаеш лоши чувства заради станалото в гората.

— Ни най-малко. Ти играеше роля. Разбирам, че направи, каквото беше нужно. Не биваше да се намесвам.

— Не. Не биваше.

Ран затъкна палците си в широкия пояс на кръста му.

— Разтревожих се за теб, братко. Ти ми се стори почти… объркан.

— Както сам каза — изрече Зеев с вдигната брадичка, — играех роля.

— Да. Не биваше за миг да се усъмнявам в теб. Но дори и така, радвам се да видя, че си се завърнал към обичайната си същност и че куршумът й не те е пронизал надълбоко. Уплаших се, когато изгърмя, че може да те е уцелил право в сърцето. — Ран се ухили и се обърна към Яил. — Ако сме приключили тук, моля ви, разрешете да докладвам пред командването.