Операция „Червена буря“ [bg]

Далече над главите им, от двете страни на границата, стотици самолети играеха смъртоносна игра на блъфиране, устремявайки се към границата само за да се върнат обратно малко преди да я достигнат, като и двете страни се опитваха да подмамят противника си да започне пръв боя. Всяка от страните разполагаше с въздушнопреносими радарни самолети, които можеха да направляват въздушния бой, така че да осигурят предимство в една война, за която малцина знаеха, че вече беше започнала.

„А ние ще направим един бърз удар, — помисли си Елингтън. — Най-после и ние да направим нещо умно!“ Той имаше над сто полета над Виетнам с първите изтребители F-111A. Дюк беше най-големият експерт на ВВС по тайни мисии на малка височина и за него се говореше, че можел да улучи окото на муха по средата на полунощно торнадо в Канзас. Това не беше съвсем вярно. Фризбито изобщо не можеше оцелее в торнадо. Тъжната истина беше, че F-19A не беше много маневрен, което се дължеше на нетипичния му дизайн. Само че на Елингтън изобщо не му пукаше. Той смяташе, че да бъде невидим, бе по-добре за него, отколкото да бъде пъргав. Сега му се удаваше възможност да провери дали е бил прав, защото ескадрилата изтребители навлизаше в района с най-голяма концентрация на зенитни ракети в света.

— Разстояние до основната цел шестдесет мили — докладва Айсли. — Всички бордови системи все още са в номинала. Нито един радар не ни е усетил. Изглежда, че ще мине добре, Дюк.

— Разбрано. — Елингтън натисна лоста напред и спусна надолу самолета, който току-що беше прехвърлил едно хълмче, след което го издигна на осемдесет фута над някакво поле. Дюк използваше дългогодишния си опит в атаки на малка височина, за да си играе игрички с машината опитвайки се да я изстиска до крайния предел на възможностите й. Основната им цел беше един съветски Ил-76 „Мейнстей“, самолет от типа на американските машини за радарно разузнаване AWACS26, който кръжеше над Магдебург и се намираше на десет мили от втората цел — мостовете на магистрала Е8 през река Елба край Хохенроарт. Мисията им ставаше много по-опасна. Колкото повече се приближаваха до съветския самолет, толкова повече радарни сигнали се отразяваха от корпуса на изтребителя им, като интензивността им нарастваше с квадратна функция. Рано или късно сигналът, отразен от композитни материали, изработени от пропускащи радарните лъчи криле щеше да бъде достатъчно силен, за да позволи на вражеския Ил-76 да ги засече. Технологията „стелт“ правеше радарното засичане по-трудно, но не и невъзможно. Дали съветският „Мейнстей“ не ги беше забелязал вече? Ако ги беше засякъл, къде и колко бързо щяха да реагират руснаците?