Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Без дори да си го виждал да бяга?

— Залагам на прасе в чувал.

— Добре казано! — Тимълти раздаваше команди наляво и надясно. — Кланъри, Нолан, по местата в коридорите! Отваряйте си очите някой да не скача преди надписа!

Двамата побягнаха, щастливи като ученици.

— А сега се наредете от двете страни. Янки, ти и Снел-Оркни минете отсам при мен!

Ние бързо се строихме в шпалир между двата затворени изхода.

— Фогарти, ти слушай на вратата!

Последният долепи ухо и очите му се разшириха.

— Проклетата музика е адски силна!

Единият от двамата Кели сръчка брат си в ребрата.

— Скоро ще свърши. Който ще мре, вече се е проснал на земята, а който ще живее, се е привел над него.

— Усили се още! — обяви Фогарти, приведен на поста си, шавайки с пръсти, сякаш въртеше копче на радио. — Ето! Чинелите удариха, значи надписът „Край“ вече е на екрана.

— Започна се! — прошепнах аз.

— Шшт! — рече Тимълти. — Ето и химна! Мир-рно!

Всички се изпънахме. Някой козирува.

Но всички очи бяха приковани във вратата.

— Чувам тропот на крака — каза Фогарти.

— Който и да е, взел е добър старт…

Вратата се разтвори с трясък.

Отвътре с плонж изскочи Хулихан, разцъфнал в задъханата усмивка, позната единствено на победителите.

— Хулихан! — извикаха печелившите.

— Дуун! — извикаха губещите, в това число аз и Снел-Оркни. — Къде е Дуун?

Защото, макар единият състезател да бе пресякъл финала, конкурентът му още се губеше.

— Тоя идиот да не е взел грешния изход?

Всички чакахме. Публиката се изниза и разотиде.

Тимълти пръв пристъпи в празното фоайе.

— Дуун? — извика.

Тишина.

— Да не би пък да се е заврял тук! — надникна някой в мъжката тоалетна.

— Дуун?

Никакъв отговор.

— Майчице — извика Тимълти. — Ами ако си е счупил някой крак и сега се гърчи на пътеката в предсмъртни агонии?

— Това ще да е!

И островчето от мъже, устремило се на една страна, смени центъра на тежестта си и се понесе на друга, през вратата на салона и по пътеката към екрана. Снел-Оркни, неговите другари и аз ги следвахме по петите.

— Дуун!

Кланъри и Нолан бяха вече стигнали и мълчаливо сочеха надолу. Аз подскокнах два пъти във въздуха, за да надзърна над главите на останалите, но в огромната залата бе тъмно и не видях нищо.

— Дуун!

Всички се бяха струпали край четвъртия ред и аз чувах само слисаните им възклицания.

Най-сетне гърбовете се поотместиха и пред очите ми се разкри гледката на Дуун, отпуснат в седалката си, със скръстени ръце и затворени очи.

Мъртъв?

Нищо подобно.

Една сълза, едра, блестяща и красива, се търкулна по бузата му. Друга, още по-голяма и искряща, напираше в другото око. Брадичката му бе мокра. Очевидно не плачеше отскоро.