Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
Диърдри Белоус произнесе името ми два пъти, преди да вдигна очи. Драсках нещо в бележника си — имена и въпросителни, плюсове и минуси, и почти бях забравила, че се намирам в автобуса. Опитвах се да измисля начин да заведа Уил на театър. Имаше само един на два часа път и даваха „Оклахома!“. Трудно ми бе да си представя как Уил кима в такт с „О, каква прекрасна утрин“, но всички сериозни театри бяха в Лондон. А Лондон продължаваше да ми се струва невъзможно начинание.
Вече можех да извеждам Уил от къщата, но бяхме изчерпали почти всичко, което се предлагаше в радиус от един час, а нямах представа как да го заведа по-далеч.
— Къде си се отнесла, Луиза?
— О, здравей, Диърдри. — Преместих се по-навътре на седалката, за да й направя място.
Диърдри беше приятелка на мама още от детските години. Притежаваше магазин за дамаски и пердета и се бе развеждала три пъти. Имаше толкова гъста коса, че приличаше на перука, и пълно лице, по което бе изписана тъга, сякаш все още мечтаеше да се появи нейният рицар на бял кон.
— Обикновено не пътувам с автобуса, но колата ми е в сервиз. Как си? Майка ти ми разказа за твоята работа. Звучи много интересно.
Ето това е да си израснал в малък град. Всяка част от живота ти е на показ. Няма никакви тайни — нито че ме бяха хванали да пуша в паркинга на извънградския супермаркет на четиринайсет, нито обстоятелството, че баща ми е сменил плочките в тоалетната на първия етаж. Жените като Диърдри се хранеха с клюки от ежедневието.
— Хубава е, да.
— И добре платена.
— Да.
— Така се зарадвах за теб след оная история с „Кифличката“. Срамота е, че затвориха кафенето. И без магазини останахме. Помня, когато имаше бакалия, фурна и касапин на главната. Само свещоливница си нямахме!
— Аха. — Видях я, че гледа списъка ми, и затворих бележника си. — Е, поне има откъде да си купуваме пердета. Как върви магазинът?
— О, добре… да… Какво е това, Луиза? Нещо свързано с работата?
— Просто преглеждам нещата, които Уил би искал да направи.
— Говориш за твоя инвалид?
— Да. Моят шеф.
— Твоят шеф. Добре го каза. — Тя ме смушка. — И как я кара твоята сестра умница в университета?
— Добре е. И Томас също.
— Един ден ще управлява страната, тъй да знаеш. Честно да ти кажа, Луиза, винаги съм се чудела защо ти не си тръгна първа. Мислехме те за много умно хлапе. И сега го мислим де.
Усмихнах се любезно. Не знаех какво друго да направя.
— Е, все някой трябва да остане, нали? За майка ти е добре, че една от вас живее с нея.
Понечих да възразя и изведнъж осъзнах — нищо, направено от мен през последните седем години, не подсказваше, че имам амбиция или желание да стигна по-далеч от нашата улица. Седях и слушах как умореният стар двигател на автобуса ръмжи и се тресе под нас, и изведнъж изпитах чувството, че времето тече, че губя цели късове от него в малките си пътувания напред-назад в едно и също ограничено пространство. Обикалях ли, обикалях замъка. Гледах как Патрик обикаля ли, обикаля пистата. Все същите дребни грижи. Все същата, до болка позната рутина.
— Е, моята спирка дойде. — Диърдри се надигна тежко от седалката и метна кожената си дамска чанта през рамо. — Много поздрави на майка ти. Кажи й, че утре ще намина.
Вдигнах поглед и примигнах.
— Направих си татуировка — изтърсих ни в клин, ни в ръкав. — Пчеличка.
Тя се поколеба, стиснала ръба на облегалката.
— На хълбока ми е. Истинска татуировка. Трайна — додадох аз.
Диърдри хвърли поглед към вратата на автобуса. Изглеждаше малко озадачена, а после ми отправи усмивка, която трябваше да мине за насърчителна.
— Е, това е много хубаво, Луиза. Не забравяй да кажеш на майка си, че утре ще се отбия.
Всеки ден, докато той гледаше телевизия или се занимаваше с нещо друго, аз сядах пред компютъра му и се трудех, за да намеря вълшебното събитие, което ЩЕ НАПРАВИ УИЛ ЩАСТЛИВ. Но времето минаваше и установих, че списъкът ми с неща, които не можем да правим, или места, на които не можем да отидем, значително надвишава този с местата, достъпни за посещение. Затова се върнах в чатрумовете и помолих за съвет.
Виж ти! — възкликна Ричи. — Добре дошла в нашия свят, Пчеличке!
От последвалите разговори научих, че пиенето на алкохол в инвалидна количка крие своите рискове, които включват инциденти с катетъра, падане от бордюра или пияните ти приятели да те оставят на погрешен адрес. Научих, че навсякъде отношението към квадриплегиците е горе-долу едно и също, но Париж се откроява като най-негостоприемното място за хора в инвалидни колички. Това беше разочароващо, тъй като някаква оптимистична частица от мен все още се надяваше, че бихме могли да отидем там.