Дервишът

Тъй като охранителният отряд на Крюгер бей се състоеше изключително от конница, то коне имаше в изобилие. Полковникът докладва накратко на туниския владетел, после кавалкадата, включваща немците, англичанина и полковника с десетима от хората му, потегли на път.

През града минаха в тръс, а после продължиха в галоп.

Претърсването на къщата край древния акведукт все пак бе отнело повече от час. Часът беше вече пет, когато ездачите стигнаха до л’Енф, и тъй като Крюгер бей бе известен надалеч, бяха огледани с любопитство от местните жители.

— Миралаят на гавазите! — чу Херман да казва високо един мъж. — Не може да са очакваните. Херман веднага спря коня си.

— Чакаш някакви ездачи от града?

— Да. Двама немци и един англичанин.

— Е, в такъв случай това сме ние.

— Значи познаваш Саид, арабаджията?

— Разбира се.

— Някакво известие ли имате от него?

— Трябва да ви кажем, че неговата езда води към Клибиах. В Солиман те се сдобиха с водач, комуто дадоха петдесет пиастъра и един ат заедно със седлото и сбруята.

— Към Клибиах! — извика учуден Херман. — Напред! Но мъжът улови поводите на жребеца.

— Дано Аллах ти просветли разсъдъка и отвори ръката, ефенди!

Херман извади незабавно кесията си и му даде една жълтица.

Мъжът погледна бакшиша и поклати глава.

— Твоята благодетелност е по-малка от устата на Саид — рече той.

— А-а, той обещал ли ви е нещо?

— Четиристотин пиастъра — излъга вестителят с невинна физиономия.

Дейвид Линдсей приближи животното си — любопитният му нос се бе раздвижил.

— Бакшиш? — попита. — Well, това е по моята част. Колко?

— Четиристотин!

— Има ли нещо ценно в известието му?

— Изключително ценно.

— Тези хора ще получат петстотин пиастъра. Дейвид Линдсей съм. Yes.

Ездата незабавно продължи, и то в непрекъснат галоп. За щастие в отряда на полковника се намираха хора, които така добре познаваха полуострова, че дори нощем бяха уверени в пътя си.

Отправиха се най-напред към Солиман и оттам към Масера. Късно вечерта стигнаха до Ел Абеид, където рекичката със същото име се влива в морето. Преследваните били минали оттук преди повече от час и продължили после да яздят към Бир ел Джеди.

— Непременно ли трябва да отидем наистина до Клибиах? — попита един от познаващите пътя.

— Да. Така гласи указанието.

— На мен обаче ми се струва, че турчинът има водач, който много-много не обича да язди по лоши друмища. Той вероятно ще отиде до Джеди и оттам сигурно до Сиди Дауд.

После ще прекоси напреко полуострова до целта от другата му страна, като през цялото време остава на много добри пътеки, макар да прави голяма заобиколка и да язди под прав ъгъл.

— Ние не можем ли да го скосим?

— Като нищо, стига да не се боите от напреженията.

— Карай!

— В такъв случай сега трябва да яздим нагоре по планините. Там водите на Абеид протичат точно по нашата посока. Ще следваме долината на тази рекичка и сетне още преди разсъмване ще сме в Клибиах.