Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Да, мой господарю?

— Щом привършите работата си, веднага елате тук… Тази радиограма — исках да изпратя брат Пат в града, да я изпрати по обикновената мрежа. Исках да сте при мен, когато се получи отговорът. Знаете ли какво съдържа тя?

Брат Джошуа поклати глава.

— „Quo peregrinatur grex.“

Монахът пребледня.

— Влиза в действие ли, домине?

— Не, опитвам се да си изясня в какво състояние е този план. Не казвайте никому. Елате при мен веднага, щом се освободите.

— Разбира се.

— Chris ’tecum.94

— Cum spiri ’tuo.95

Линията прекъсна, екранът угасна. В стаята беше топло, но Джошуа трепереше. Той погледна през прозореца и видя преждевременния здрач, запълнен с прах. Зад стената, издигната от бурята, по шосето не се виждаше нищо, освен ореоли от фаровете на автомобилите. След известно време осъзна, че някой стои пред вратите, там, където пътят се вливаше в главното шосе. Фигурата се открояваше като смътен силует всеки път, когато я осветяваха фаровете. Джошуа потръпна.

Силуетът несъмнено е на мисис Грейлис. Друго не се различаваше, но формата на забуления с качулка израстък върху лявото й рамо и наклонът на главата надясно правеха очертанията й уникални. Монахът дръпна завесите и изключи осветлението. Не че го отблъскваше уродството на старата жена — светът беше препълнен с такива генетични карикатури. На лявата му ръка още се забелязваше малък белег: в детството му бяха ампутирали шестия пръст. Но не му се искаше точно сега да си спомня за наследството на Diluvium Ignis, а мисис Грейлис беше една от най-богатите му наследници.