Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Той с отвращение изключи машината. Свети Лейбовиц! Затова ли сме се трудили? Какво е предимството му пред добре съчинен текст с гъше перо и стъкленица тъмно червено мастило?
От канцеларията не последва отговор, но след секунда на вратата се появи монах с рижа брада, който като огледа отворените контейнери, затрупания с хартии под и изражението на абата, има нахалството да се ухили.
— Какво има, magister meus? Не ви ли харесва новата ни техника?
— Никак! — озъби се Зерчи. — Ей, Пат!
— Той излезе, господине.
— Брат Джошуа, можете ли да поправите това нещо? Да работи както трябва?
— Както трябва? Не, не мога.
— Трябва да изпратя радиограма.
— И това е лошо, отче абат. Аз не мога да направя нито едното, нито другото. Те току-що ни взеха кварцовата пластина и заключиха радиостанцията.
— Кои са тези „те“?
— Зоналният отдел на Службата по безопасност. Забранява се на всички частни радиостанции да излизат в ефира.
Зерчи седна уморено в креслото си.
— Извънредно положение? Но защо?
— Говорят за някакъв ултиматум. — Джошуа сви рамене. — Това е всичко, което ми е известно, без да се счита това, което разбрах от радиационните броячи.
— Още ли расте?
— Расте.
— Извикайте Спокан.
След обед връхлетя прашна буря. Тя премина над платото и над малкото градче Санли-Бувитс, обгърна околностите, прошумоля във високата пшеница на поливните полета, свлече потоци подвижни пясъци от планинското бърдо. Със стонове се блъскаше в каменните зидове на древното абатство и стъклата на съвременната пристройка. Забули слънцето с червеникав прах и запрати прашните си дяволи през платното на шосето, отделящо абатството от пристройката.
В страничния път, простиращ се от шосето през крайните жилищни квартали до манастира, се спря заслушан в бурята стар скитник, облечен в наметка от парче лен. Вятърът донасяше грохота на учебните ракети, които пускаха някъде на юг: ракети-прехващачи тип земя-космос водеха сражение по орбитални мишени с установки, разположени далеч в пустинята. Старецът, опрян на своята тояга, се вглеждаше в бледия червен диск на слънцето и мърмореше на себе си ли, на слънцето ли: „Знамение, знамение…“
Група деца играеха на ливадата пред къщата до пътя. Наблюдаваше ги безмълвна, но бдително-грубовата на вид чернокожа жена. Тя седеше на верандата, пушеше лула и рядко казваше утешителни думи.
Едно от децата забеляза стария бродяга и веднага се чу вик:
— Вижте, вижте! Това е старият Лазар! Леля казва, че старият Лазар ще го има, докато не възкръсне нашият Господ Исус. Гледайте! Лазар! Лазар!
Децата се скупчиха до оградата. Старият скитник известно време ги гледа сърдито, после се повлече по пътя. Голо дете заскача по земята пред краката му.
— Ей, Лазар!
— Леля казва, че докато нашият Господ Исус не възкръсне, той няма да може да си отдъхне! Да-да! Все ходи, все търси, Господ му е заповядал да върви. Леля казва…
Втори камък полетя зад гърба на стареца, но той не се обърна. Старата жена продължи да кима сънено, децата се върнаха към игрите си, а прашната буря се засили.
Зад шосето, от страната на абатството, на покрива на една от постройките от алуминий и стъкло един монах вземаше проби от въздуха. Той използуваше всмукващо устройство, което поглъщаше прашен въздух и го подаваше филтриран на входа на въздушен компресор, разположен на долния етаж. Монахът не беше млад, но не можеше и да се каже, че е на „средна възраст“. Късата му, рижа брада беше като наелектризирана, тъй като по нея бяха полепнали паяжинки и прах. От време на време той с раздразнение я почистваше, а един път изтри брадата си в края на засмукващия ръкав. Резултатът го накара първо да почне да ругае, после да се прекръсти.
Моторът на компресора се закашля и спря. Монахът изключи устройството и влезе в асансьора.
В лабораторията на най-горния етаж той погледна манометъра на компресора — беше на максимум — затвори вратата, свали одеянието си, изтърси го от пепелта, закачи го на куката и повтори същото със засмукващото устройство. После напълни стоманената мивка в другия край на лабораторията. Пъхна глава във водата и започна да смива праха от брадата и косата си. Не очакваше посетители и затова свали и бельото си и седна с въздишка в мивката.
Вратата се отвори внезапно. Влезе сестра Пелена, която носеше току-що разопакованите стъклени съдове на поднос. Изплашен, монахът скочи на крака.