Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
Спомни си, че бе захвърлила прашката под един шубрак и я потърси. Откри коженото парче край близкия храст и го вдигна. Бе влажно, но престоят му на открито още не бе го повредил. Прокара гладкото, гъвкаво парче еленова кожа през ръцете си, усещането и хареса. Сети се кога за пръв път бе държала в ръце прашка и усмивка пробяга по лицето и, като се подсети как Брод се бе свил от страх пред гнева на Брун, задето бе съборил Зуг на земята. Тя не бе единствената, предизвикала яда му. „Ама само с мен може да му се размине“, мислеше си Айла. „Само защото съм момиче. Я колко се разгневи Брун, когато блъсна Зуг, а мен може да ме блъска, когато си поиска и Брун изобщо няма да му обърне внимание. Не, това не е самата истина“, призна си тя. Иза каза, че Брун е измъкнал Брод, за да прекрати побоя, а и Брод не смее да ми посяга много-много, когато Брун е наоколо. Не бих имала нищо против да ме удря от време на време, само да ме оставя понякога на мира.
Както взимаше камъчета и ги хвърляше в поточето, изведнъж усети, че без да мисли бе поставила едно в прашката. Усмихна се, зърна едно последно, спаружено листо да се мандахерца на крайчеца на едно клонче, прицели се и заметна. Топло чувство на удовлетворение я обля, щом видя камъка да откъсва листото от дървото. Събра още няколко камъчета, изправи се, отиде до средата на поляната и започна да ги мята. „Още мога да уцелвам, каквото си искам“, помисли си тя, после се нацупи. „И каква полза? Никога не съм се опитвала да уцеля нещо движещо се, таралежът не се брои, той бе почти спрял. Не знам дори дали ще мога и дали наистина съм се научила да ловувам, ама истински да ловувам и каква е ползата от това? Нищо не мога да занеса вкъщи и само улеснявам живота на някой вълк, хиена или росомах, а те и без това достатъчно отмъкват от нас.“
Ловът и убитите животни бяха от такова значение за Клана, че трябваше непрестанно да са нащрек за съперниците-хищници. Едрите котки, глутниците вълци и хиени не само от време на време отмъкваха по някое животни от ловците, но дебнещите хиени и прокрадващите се росомахи все се навъртаха, когато се сушеше месо или пък се опитваха да оплячкосат складовете с хранителни запаси. Идеята да оказва помощ на съперниците да оцелеят бе неприемлива за Айла.
Брун дори не ми позволи да прибера едно ранено вълче в пещерата и сума ти пъти ловците ги избиват, макар и да нямаме нужда от кожите им. Месоядните зверове винаги са ни създавали неприятности. Тази мисъл не и излизаше от ума. После започна да се оформя друга идея. „Хищниците“, мислеше тя, „и хищниците могат да се убиват с прашка, освен най-едрите. Сещам се какво каза Зуг на Ворн. Каза, че понякога е по-добре да се използва прашка, тогава не ти трябва да се приближаваш толкова.“
Айла си спомни деня, в който Зуг превъзнасяше предимствата на оръжието, с което най го биваше. И наистина, с прашка на ловеца не се налагаше да доближава острите зъби, и нокти, но той не спомена дали, ако ловецът не уцели, вълкът или рисът може да се нахвърли върху него, без да разполага с друго оръжие, за да го отблъсне, макар че наистина изтъкна, че не е много умно да се целиш по нещо по-едро.
„Какво ще стане, ако убивам само хищници? Никога не ядем месото им, така-че няма да отиде на вятъра, дори и да ги оставя на лешоядите да ги довършат“, мислеше си тя. „И ловците го правят.“
„Какви мисли ми идват?“ — поклати глава Айла да прогони позорната мисъл от ума си. „Аз съм жена. Не бива да ходя на лов. Дори не бива да докосвам оръжие. Но наистина знам как да си служа с прашка! Дори и да не е позволено“, мислеше си тя предизвикателно. „Ще е от помощ. Ако убия росомах, лисица или нещо друго, те вече няма да могат да ни крадат месото повече. А и тези гадни хиени. Може един ден да случа да убия някоя хиена, само като си помислиш каква помощ ще е.“ Айла си представи как дебне лукавите хищници. Цяло лято се бе упражнявала с прашката и въпреки че бе само една игра, тя достатъчно разбираше и уважаваше всяко оръжие, за да разбере, че истинското му предназначение е ловът и дивечът, а не целенето на мишени. Усещаше, че възбудата от уцелване на колци, белези по скали или клони, ще и втръсне твърде скоро без допълнителното предизвикателство. А дори и да не и втръснеше, предизвикателството на съревнованието заради самото съревнование бе идея, която нямаше да пусне корени, докато земята не се населеше от цивилизации, които нямаха вече нужда вече да ловуват, за да оцелеят. Съперничеството в Клана служеше за усъвършенстване на уменията за оцеляване.
Макар и тя да не можеше да го формулира точно така, част от горестта и се дължеше на отказа и от умение, което бе усвоила и бе готова да усъвършенства. Бе изпитала радост да напряга способностите си, да упражнява взаимодействието между ръка и око и се гордееше, че сама се бе научила. Бе готова за по-голямото предизвикателство, изпитанието от лова, но първо трябваше да осмисли нещата.