Зеленият път
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #37
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зеленият път». Краткое содержание книги:
Дали Кофи е сатана в човешки образ?
Или е съвсем различно същество?
В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние на създаде.
Кинг надминава очакванията ни, омайва ни и ни кара да очакваме с нетърпение развитието на действието…
Един от най-добрите романи на Кинг от години насам — роман за затворници — ужасяващ и трогателен, както и преследващ мислите на читателя…
— В моята църква наричат това изкупление, а не компенсиране — казах аз, — но предполагам, че става дума за едно и също.
— Наистина ли смяташ, че Кофи може да я спаси? — тихо и благоговейно попита Дийн. — Просто… какво?… да изсмуче тумора от мозъка й? Все едно, че е… костилка на праскова?
— Мисля, че може. Не е сигурно, разбира се, но след онова, което направи с мен… и с господин Джингълс…
— Онази мишка беше направо размазана, да — съгласи се Бруталния.
— Но дали ще го направи? — замислено рече Хари. — Дали?
— Ако може, ще го направи — отвърнах.
— Защо? Та Кофи даже не я познава!
— Защото го прави. Защото затова го е създал Господ.
Бруталния се огледа и напомни на всички ни, че някой липсва.
— Ами Пърси? Мислиш ли, че ще остави нещата просто така? — попита той и тогава им казах какво съм намислил за него. Когато свърших, Хари и Дийн ме гледаха с изумление, а на лицето на Бруталния грееше неохотна усмивка на възхищение.
— Много дръзко, брат Пол! — рече той. — Направо ме шашна!
— Ще го сложим на мястото му! — прошепна Дийн, после високо се засмя и плесна с ръце като дете. Искам да кажа — леле-мале! — Спомнете си, че Дийн бе особено заинтересуван от тази част от плана ми, която се отнасяше за Пърси — в края на краищата заради бездействието на Уетмор той едва не беше убит.
— Да, но какво ще правим после? — попита Хари. Гласът му звучеше мрачно, но очите му го издаваха. Те блестяха — очи на човек, който иска да бъде убеден. — Какво ще правим тогава?
— Казват, че мъртвите не говорят — изтътна Бруталния и аз му хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че се шегува.
— Мисля, че ще си държи устата затворена — казах аз.
— Наистина ли? — скептично ме погледна Дийн. После свали очилата си и започна да ги лъска. — Опитай се да ме убедиш.
— Първо няма да разбере какво всъщност се е случило — ще съди за нас по себе си и ще си помисли, че просто е било шега. Второ и това е по-важно — ще се страхува да каже каквото и да е. Точно на това разчитам. Ще му кажем, че ако започне да пише писма и да звъни по телефона, и ние ще пишем писма, и ще звъним по телефона.
— За екзекуцията — рече Хари.
— И за това как се вцепени, когато Уортън нападна Дийн — допълни Бруталния. — Според мен хората разбират от какво всъщност се страхува Пърси Уетмор. — Той бавно и замислено кимна. — Може да стане. Но, Пол… няма ли да е по-разумно да отведем госпожа Мурс при Кофи, вместо обратното? Можем да се погрижим за Пърси по начина, който предложи ти, и после да я доведем в блока през тунела, а не да извеждаме Кофи през него?
Поклатих глава.
— Няма да стане. В никакъв случай.
— Заради директора Мурс ли?
— Точно така. Толкова е упорит, че в сравнение с него Тома Неверни е като Жана д’Арк. Ако отведем Кофи у тях, струва ми се, ще можем да изненадаме Мурс дотолкова, че поне да го остави да опита. Иначе…
— А с какво предлагаш да стигнем до тях? — попита Бруталния.
— Първо си мислех за дилижанса, но не можем да го изкараме от двора, без да ни забележат, пък и всички в радиус от петдесет километра го знаят. Предполагам, че навярно можем да използваме моя форд.
— Я пак си помисли — рече Дийн и постави очилата обратно на носа си. — Не можеш да напъхаш Джон Кофи в колата си даже да го съблечеш гол, да го намажеш с мас и да използваш обувалка. Толкова си свикнал с него, че си забравил колко е едър.
Нямах какво да му отговоря. Сутринта се бях съсредоточил предимно върху проблема с Пърси — и с по-малкия, но не и маловажен проблем с Дивия Бил Уортън. Сега разбирах, че въпросът е транспорта нямаше да е толкова прост, колкото се бях надявал.
Хари Теруилигър взе в ръка остатъците от втория си сандвич, погледна ги за миг и отново ги остави на масата.
— Ако наистина решим да извършим тази лудост — каза той, — можем да използваме моя пикап. Да го сложим в каросерията. По това време по пътищата няма да има движение. Става дума за доста след полунощ, нали?