Истината

Уилям обърна следващата страница и продължи да пише припряно. Тайфата го гледаше, сякаш е дошъл да ги забавлява.

— Голям талант си е туй, гусине — похвали го Страничния Арнолд. — Направо ми се сгрява душата, като размахвате тъй молива. Ще ми се и аз да можех, ама нямам таквиз машинарийки в пръстите.

— Желаете ли чаша чай? — прояви любезност Човека с патока.

— Вие тук и чай ли пиете?

— Разбира се. А защо не? За какви ни смятате?

Човека с патока показа с подканяща усмивка почернял чайник и ръждясало канче.

Уилям реши, че в момента най-уместно е да отвърне с учтивост. Пък и водата е кипнала…

— … без мляко, моля — сети се навреме.

— Ах, ненапразно ги уверих, че сте джентълмен — зарадва се Човека с патока и наля смолиста кафява течност в канчето. — Чай с мляко… това е противно. — С изящен жест взе чинийка и щипци. — Резенче лимон?

— Лимон ли? Имате лимон?

— О, дори господин Рон би предпочел да се поизмие, отколкото да сложи нещо друго освен лимон в чая си.

— И четири бучки захар — сериозно допълни Страничния Арнолд.

Уилям отпи голяма глътка. Чаят беше гъст и преварен, но също сладък и горещ. И с лек вкус на лимон. Можеше да е доста по-зле, нали?

— Да, обикновено сме големи късметлии с лимоните — обясняваше Човека с патока, докато се занимаваше с принадлежностите за чай. — Рядко се случва реката да не довлече две-три резенчета.

Уилям се опули към водите на Анкх.

„Да плюеш или да преглътнеш — това е въпросът…“

— Добре ли сте, господин Дьо Слов?

— Ммф.

— Много захар ли сложих?

— Ммф.

— Да не е прекалено горещ?

Уилям с облекчение пръсна течността към реката.

— О, да! Опарих си устата! Да! Беше горещ! Прекрасен чай, но… горещ! Ще оставя чашата тук, до крака си, докато изстине…

Припряно сграбчи бележника и молива.

— И така… ъ-ъ, Рошльо, кого от тях ухапа?

Кучето излая.

— Ухапал е всички — преведе гласът на Кост В Гърлото. — Щом веднъж е започнал, защо да спира насред път?

— Би ли ги познал, ако ги ухапеш пак?

— Щял да ги познае. Казва, че грамадният мъж миришел на… нали знаеш… как беше… голяма, ама много голяма паница с топла вода и сапун в нея.

— Вана ли?

Рошльо изръмжа.

— Да, тая беше думата — потвърди Кост В Гърлото. — Другият пък миришел на евтино мазило за коса. А онзи с външността на Гос… да, де, на Ветинари, вонял на вино.

— Вино ли?

— Да. Освен това Рошльо моли да го извиниш, че те ухапа преди малко, но се увлякъл, докато си припомнял случката. Ние… тоест кучетата преживяват бурно спомените, ако схващаш.

Уилям кимна и разтри ухапаното място.

— Значи оттогава Рон го е носил под палтото си?

— Никой не досажда на Дъртия Гнусен Рон — заяви Кост В Гърлото.

— Вярвам ви. — Уилям кимна към Рошльо. — Искам да му направим иконография. Всичко това е… изумително. Но само със снимка ще докажем, че наистина съм разговарял с Рошльо. Е… чрез преводач, то се знае. Не бих искал хората да помислят, че това е историйка за говорещи кучета като във „Вестителя“…