Червения дракон
- Автор: Харис Томас
- Серия: Hannibal Lecter #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червения дракон». Краткое содержание книги:
— Определено.
Чантичката вече беше в ръцете и, през рамото и бе преметнат лек шлифер. Той се дръпна да и направи място и тя тръгна по пътечката с бастунчето в ръка. Нямаше вид на човек, който очаква помощ, и той не и я предложи. Дандридж надникна през вратата.
— Реба, миличка, Марсия трябва да бърза. Ще се оправиш ли?
— Ще се оправя, Дани — отвърна тя и по бузите и избиха червени петна.
— Бих те закарал, но и аз вече съм закъснял! — извинително добави той. После зърна Долархайд и добави: — Господин Долархайд, ако не ви затруднява особено, бихте ли…
— Има с какво да се прибера, Дани! — прекъсна го с нескрито раздразнение тя. Нюансите на лицевото и изражение бяха недостъпни, поради което тя държеше лицето си отпуснато. Но не бе в състояние да контролира изчервяването и пребледняването.
Докато я наблюдаваше със студените си жълти очи, Долархайд прекрасно разбираше от какво се дразни. Знаеше, че тя усеща половинчатото състрадание на Дандридж като храчка във врата си.
— Аз ще ви закарам — обади се най-сетне той.
— Благодаря, не е необходимо — отказа тя. Беше очаквала подобно предложение от него и мислеше да приеме. Но не желаеше някой да се чувства задължен. Да го вземат мътните Дандридж с проклетата му загриженост! Сега ще трябва да се прибира с автобуса. Е, много важно. Имаше пари за билет, знаеше пътя и можеше да ходи, където си пожелае, по дяволите!
Влезе в дамската тоалетна и остана там достатъчно дълго, за да е сигурна, че всички са си тръгнали. Портиерът заключи след нея.
Тръгна през паркинга, покрай ръба на разделителната ивица, към автобусната спирка. Наметнала шлифера върху раменете си, тя почукваше пред себе си с бастунчето и безпогрешно разпознаваше слабата съпротивителност на локвите, когато върхът на бастуна цопваше в тях.
Седнал зад волана на своя микробус, Долархайд я наблюдаваше. Чувствата му го смущаваха. На дневна светлина бяха опасни.
За миг залязващото слънце, отраженията в челното стъкло, локвите и стоманените жици високо горе, разцепили слънчевата светлина, проблеснаха като ножица. Бялото и бастунче го успокои. То премахна лъскавите ножици, а споменът за нейната безпомощност го уталожи. Завъртя ключа и моторът забоботи.
Реба МакКлейн чу приближаването на микробуса зад гърба си и спря.
— Благодаря ви, че ме поканихте.
Тя се усмихна, кимна и продължи да почуква напред с бастунчето.
— Елате, ще ви откарам.
— Благодаря, ще взема автобуса.
— Качете се, Дандридж е глупак.
— Какво се казва в подобни случаи?
— Ще ми бъде приятно.
Тя спря. Чу го да слиза от колата.
Обикновено хората я подхващаха за горната част на ръцете. Не знаеха, че слепците не обичат да им се нарушава равновесието и предпочитат мускулите им да са свободни. Чувството е неприятно, все едно, че балансират на поклащащ се кантар. Той не я докосна. Тя почака секунда-две, после каза:
— Най-добре аз да ви хвана за ръката.
Имаше богат опит с човешки ръце, но от неговата се изненада истински. Беше твърда като букова дъска. Не знаеше колко нерви му струва това докосване.
Микробусът и се стори висок и просторен. Звуците вътре резонираха по-различно от обикновените коли. Тя се улови за арматурното табло и остави Долархайд да щракне предпазния колан. Лентата плат се спускаше диагонално и леко притисна гърдата и. Реба се размърда и коланът послушно легна върху вдлъбнатината между двете гърди.
Пътуваха в мълчание. Когато спираха на светофарите, той я разглеждаше на спокойствие. Жилището и беше лявата част на къща-близнак в тиха уличка близо до университета „Вашингтон“.
— Елате вътре, ще ви налея една чашка — покани го тя.
През целия си живот Долархайд беше влизал в не повече от десетина частни жилища. През последните десет години бяха четири — неговото, на Айлин, на Джейкъби и Лийдс. Чуждите домове бяха екзотика за него.
Тя усети разклащането на микробуса, когато той слезе. Отвори дясната врата и тя леко се бутна в него, тъй като и се налагаше да слезе отвисоко. Сякаш се удари в дърво. Този мъж беше далеч по-едър и здрав, отколкото си го беше представяла, съдейки по гласа и стъпките му. Едър, но пъргав. Такъв беше и онзи полузащитник от „Бронко“, който преди години се беше снимал в благотворителен филм за слепите деца от Денвър.
Престъпила прага, Реба МакКлейн изправи бастунчето в ъгъла до вратата и изведнъж се почувства свободна. Вече нямаше проблеми с придвижването. Окачи шлифера си на закачалката и пусна музика. Долархайд отново се успокои с мисълта, че тази жена е сляпа: Чуждото жилище го възбуждаше.