Патриотични игри

— Какво отвратително място — каза Милър. Залезът беше великолепен, почти като морски. На хоризонта не се съзираха никакви градове и далечните дюни очертаваха ясна, макар и начупена линия, зад която слънцето щеше да се скрие. Странен беше температурният диапазон. По обед беше тридесет и пет градуса — а за местните хора това беше студен ден, — но сега, когато слънцето се скриваше, задуха хладен вятър и скоро температурата щеше да спадне до точката на замръзване. Пясъкът не можеше да задържа топлината и при наличието на такъв чист и сух въздух тя просто щеше да отлети нагоре към звездите.

Милър се чувстваше изморен. Отвратителен ден: занимаваха се е опреснителни тренировки. Не се беше докосвал до оръжие почти два месеца. Реакциите му бяха забавени, стрелбата — ужасяващо слаба, но физическото му състояние се беше подобрило. Всъщност в затвора беше наддал няколко килограма и това беше доста изненадващо. За седмица щеше да свали излишното тегло. Пустинята беше подходящо място. Както повечето хора, родени в по-северните географски ширини, на Милър този климат не му понасяше. Натоварваше се физически и от това ожадняваше, но откри, че в такава жега не може да се храни. Затова пиеше вода и остави тялото си само да се настрои. Доста бързо щеше да нормализира теглото си и да заякне. Независимо от всичко пустинята не му харесваше.

Освен него тук бяха още четирима души от спасителния отряд, а останалите веднага отлетяха за дома през Рим и Брюксел, за което щяха да се сдобият с цяла нова серия печати в „туристическите“ си паспорти.

— Тук не е Ирландия — съгласи се О’Донъл. Миризмата на прах и на собствената му пот го накара да сбръчка нос. Не е като у дома. Липсваше им мъглата, пропита е аромата на торфените полета, въглищата в камината, а също и алкохолната атмосфера на местната кръчма.

Неприятно и дразнещо беше, че нямат алкохол. Местните, след като бяха получили поредната доза религия, бяха решили, че дори братята от международния революционен комитет не могат да нарушават закона на Аллах. „Що за идиотщина!“

Лагерът не представляваше нищо особено. Шест постройки, едната от тях — гараж. Неизползвана площадка за кацане на хеликоптери, път, засипан наполовина с пясък от последната буря. Дълбок кладенец за вода. Стрелбище. Нищо друго. Някога тук е имало най-много до петдесет души. Сега обаче лагерът принадлежеше на АОЪ и беше отдалечен от базите на другите групи. Всички знаеха колко е важно опазването на тайната. На една черна дъска в барака №1 се намираше график, предоставен от други светлокожи приятели, с часовете на прелитане на американските разузнавателни спътници. Всички знаеха кога трябва да се скрият, а колите бяха вкарани под покрив.

На хоризонта заблестяха два фара, насочени към лагера. О’Донъл забеляза появата им, но не каза нищо. Хоризонтът се намираше много далеч. Пъхна длани в ръкавите на якето си, за да ги предпази от настъпващия студ. Наблюдаваше лъкатушещите натам-насам фарове, чиито конични лъчи светлина се плъзгаха по дюните. Кевин установи, че шофьорът не бърза. Светлините не подскачаха. Климатът не позволяваше човек да се насилва. Каквото има да се прави, ще стане утре. Insh’ Allah45 му беше казал веднъж негов колега латиноамериканец, е същото както manana46 — но още по-бавно.