Целуната от сянката

— Нямах нужда. Аз знам, че съм специален.

— Според Джеси и Ралф кралските потомци трябва да се държат заедно заради всички спорове, които се водят — за участието в битките, пазителите и т.н. Говореха така, сякаш могат да направят нещо по въпроса.

— Не и през този век — заяви Ейдриън. — Най-многото, което могат да направят, е да дрънкат. Когато пораснат, понякога членовете на клубовете Мана си помагат в разните сделки и продължават да се срещат тайно.

— И това ли е всичко? Те просто се срещат и само си дрънкат, за да се слушат как говорят?

Ейдриън се замисли.

— Ами да, разбира се, през повечето време правят това. Но отделните малки общества обикновено имат някаква конкретна цел, която тайно преследват. Всяка група си избира различни неща, така че и тази навярно има някакъв план, заговор или нещо такова.

План или заговор. Това никак не ми хареса. Особено щом бяха замесени Джеси и Ралф.

— Знаеш доста за някой, който не е бил член.

— Баща ми е бил. Но не говори много за това — като се има предвид, че всичко е тайна, — но съм подочувал по нещо, а и докато бях в училище, също разбрах някои неща.

Облегнах се на стената. Според часовника в коридора часовете скоро щяха да свършат.

— А чувал ли си дали бият други? Има поне четирима морои, които са били нападнати. И не искат да говорят за това.

— Кои? Обикновени морои ли?

— Не. От кралските потомци.

— В това няма никакъв смисъл. Основната идея на клуба е елитната аристокрация да се обедини, за да се защитава срещу промените. Освен ако не преследват аристократи, които отказват или подкрепят обикновените морои.

— Може би. Но един от тях беше братът на Джеси, а изглежда Джеси е един от основателите. В това няма смисъл. А и те не направиха нищо, когато Кристиан им отказа.

Ейдриън разпери широко ръце.

— Дори и аз не зная всичко, а и, както ти казах, конкретно членовете на тази група сигурно си имат свой план, който пазят в тайна. — Аз въздъхнах безсилно, а той ме изгледа любопитно. — Защо се интересуваш толкова?

— Защото не е редно. Тези, които видях, бяха пребити много лошо. Ако някаква група вилнее наоколо и си търси жертви, трябва да бъде спряна.

Ейдриън се засмя и уви кичур от косата ми около пръста си.

— Не можеш да спасиш всички, макар че, бог е свидетел, наистина се опитваш.

— Правя това, което смятам за правилно. — Спомних си коментара на Дмитрий за каубоите от Дивия запад и не можах да сдържа усмивката си. — Смятам, че трябва да се раздава справедливост, когато е нужно.

— Най-шантавото нещо, малък дампир, е, че ти наистина си вярваш. Виждам го по аурата ти.

— Какво, да не би да казваш, че вече не е тъмна?

— Не… все още определено е тъмна. Но има малко светлина в нея, ивици от злато. Като слънчева светлина.

— Може би тогава теорията ти, че улавям черното от Лиса, е погрешна. — Опитвах се усилено да не мисля за миналата нощ, когато узнах за Анна. Споменаването на аурата ми сега отново събуди онези страхове. Лудост. Самоубийство.

— Зависи — рече той. — Кога за последен път си я виждала?