Последната теорема
- Автор: Пол Фредерик, Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната теорема». Краткое содержание книги:
— Дай да ти налея още едно — предложи той. И докато забъркваше нов коктейл, попита: — Понеже подхвана темата, защо не ми кажеш как се спогаждате ти и университетът?
Разбира се, Ранджит точно за това искаше да говори с него. Бързо изля притесненията си пред своя бивш преподавател, който още по-бързо придоби представа за картинката.
— Добре — каза замислено той, докато забъркваше поредния коктейл, — да караме по ред. Няма липса на кандидати за семинарите ти, нали?
Ранджит поклати глава.
— За първия курс имаше повече желаещи, отколкото бяха местата.
— Така, въпросът е защо студентите се записват за твоите часове? Не защото си велик преподавател — дори да беше, не би имал шанс да го провериш. Не е и защото ужасната математика изведнъж е станала популярна сред студентите. Не, Ранджит, привличаш ги самият ти и мисълта как с години си разнищвал онази теорема. Защо не ги научиш да правят същото?
— Опитах се — сподели унило Ранджит. — Но те не проявиха интерес, защото вече ме били чували да говоря за това. Искали нещо ново.
— Добре — съгласи се Йорис, — защо не им покажеш тогава как някой друг е решил подобен проблем, стъпка по стъпка…
Ранджит го погледна с покълваща надежда.
— Ха. Да, може и да си прав. Знам доста по въпроса как Софи Жермен се е опитвала да разреши загадката на Ферма… е, успяла е само отчасти, разбира се.
— Ето — кимна доволно Йорис, но Ранджит все така мръщеше замислено вежди.
— Не, не, чакай малко — възкликна изведнъж той. — Знаеш ли какво мога да направя? Мога да взема някоя от култовите стари задачи, които още никой не е решил — да речем, преформулираната от Ойлер хипотеза на Голдбах, нея можеш да я обясниш с прости думи, така че всеки да я разбере, нищо че още никой не е успял да стигне до доказателство. Голдбах изказва следната хипотеза…
Йорис вдигна ръка.
— Моля те, не ми обяснявай хипотезата на Голдбах. Но иначе звучи добре. Можеш да го зададеш като групов проект. Всички ще работите заедно — и ти, и студентите. Кой знае? Може дори да решите проклетата задача!
Ранджит се разсмя от сърце.
— Да бе, мечтай си! Но няма значение, защото идеята е студентите да придобият представа какво е да разрешиш загадка от подобен род, а това би трябвало да им е интересно. — Той кимна доволно. — Ще пробвам! Но вече наистина е късно, а ти трябва да ставаш рано сутринта, така че ти благодаря и отивам да си лягам.
— Май и аз трябва да направя същото, преди майка ми да ме е хванала на местопрестъплението — каза Ворхулст. — Но има още нещо, за което исках да поговорим, Ранджит.
Ранджит, който се канеше да става, застина с ръце на страничните облегалки на стола.
— О?
— Мислех си за работата, която са ти предложили към комисията по Pax per Fidem. Хрумна ми, че може би и ние имаме нужда от нещо подобно за елеватора. Известни хора, които държат под око действията ни и от време на време разказват на света за усилията ни. Известни хора като теб, Ранджит. Дали би проявил интерес към…
Ранджит не го остави да довърши.
— Каквото и да ме питаш — каза той, — отговорът ми е „да“. В края на краищата, ти току-що ми спаси живота!
Отговорът наистина беше „да“… и години по-късно Ранджит с удивление мислеше как тази кратка думичка беше променила живота му.
На разстояние от няколко светлинни години животът на сто и четиридесетте хиляди едно-точка-петици от поелата към Земята наказателна флотилия също беше на ръба на драстична промяна.
Според изчисленията на техните машинно-складирани навигатори оставаха още тринайсет земни години до атаката срещу обреченото земно население. Това беше значим момент за едно-точка-петиците. Означаваше, че е дошло време за едно важно събитие.
Затова из цялата флотилия, във всяко кьоше на всеки кораб специално обучени технически екипи проверяваха всеки уред и всяка машина, които бяха в работен режим, и изключваха повечето от тях. Изключиха основната тяга, което означаваше, че флотилията продължава към Земята по инерция — макар вече да се движеха с такава огромна скорост, че, според законите на Айнщайн, по-нататъшното ускорение би било много трудно и почти безсмислено. Изключиха и въздушните филтри — това означаваше, че въздухът, който едно-точка-петиците издишваха, нямаше да се пречиства повече и скоро щеше да замърси въздуха, който вдишваха. Електрозахранване — изключено. Радари — изключени. Уредите, които следяха работата на онези машини, които не можеха да спрат дори за кратко — изключени.
Изведнъж армадата на едно-точка-петиците вече не беше флотилия от бойни кораби, устремена към точката на сблъсък, а сбор от метални отломки, движещи се с минимална мощност, толкова неуправляеми, че можеха всеки миг да се сблъскат една с друга. Флотилията не можеше да си позволи за дълго това състояние.