Последната теорема
- Автор: Пол Фредерик, Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната теорема». Краткое содержание книги:
От време на време на Ранджит му се искаше Гамини Бандара да се появи и да каже как стоят нещата отвътре. Но сигурно беше твърде зает с възстановяването на бившата Северна Корея, предполагаше той. А там наистина ставаха големи неща. По поразените електропреносни системи на страната вече течеше ток. Ферми, изоставени отдавна, защото вместо да обработват земята собствениците им бяха мобилизирани в армията, сега отново се разораваха. Зараждаше се дори производство на потребителски стоки. Разпространяваше се и удивителната информация, че се готвят избори. Странни избори, които нито Ранджит и Мира, нито друг от познатите им разбираха напълно. Знаеше се само, че компютрите са в центъра на изборната система, но как точно, никой не можеше да каже.
Все пак, както Мира и Ранджит често си говореха в леглото преди сън, в повечето части на света нещата, изглежда, вървяха малко по-добре, или поне не толкова лошо, колкото преди „Тих гръм“ да свали севернокорейския режим. Повечето неща — да. Но не и академичната кариера на Ранджит.
Проблемът с академичната кариера на Ранджит беше в неуспешния й старт. След лошите отзиви за първия му семинарен курс, той беше твърдо решен, че няма да допусне подобен провал и при втория си опит.
Но какъв да е той? След дълго обмисляне той реши курсът да е един вид рекапитулация, стъпка по стъпка, на дългата му борба с теоремата, която Ферма беше завещал на човечеството. Д-р Давоодбхой се съгласи да насрочи курса, с думите, че ако не друго, поне си струва Ранджит да опита.
Уви, студентите не бяха на това мнение. Явно слухът за скучните му лекции се беше разпространил и макар да имаше записали се, повечето се ограничиха да задават въпроси, отлагаха решението си и накрая се отказваха. И явно повечето смятаха, че Ранджит вече е казал каквото има да казва по въпроса в множеството интервюта и пресконференции, които беше дал. Курсът отпадна от учебната програма.
Ранджит започна да обмисля възможността за научна кариера. Първо, налице бяха прословутите седем неразрешени задачи, описани от института по математика „Клей“ в началото на двадесет и първи век — интересни задачи сами по себе си, а благодарение щедростта на института, за решението на всяка беше обявена награда от един милион долара.
Ранджит изтегли списъка от интернет и се зае да го разгледа. Някои бяха твърде трудни дори за него. Все пак оставаха хипотезите на Ходж, на Поанкаре, на Риман… не, не, някои от тях вече бяха разрешени и наградата прибрана6. И разбира се, най-голямото предизвикателство — хипотезата P=MP.
Колкото и да размишляваше Ранджит върху тях, те си оставаха далечни. Не събуждаха у него чувството, което го беше обзело в мига, когато разбра какво е надраскал Ферма в полето на онази книга. Мира предложи едно обяснение:
— Може да е, защото вече не си толкова млад.
Но не в това беше разковничето на проблема. Доказателството на Ферма беше нещо коренно различно. То дори не беше представено като задача, чието решение трябва да се намери. Един от най-великите умове в историята на математиката се беше похвалил, че разполага с решение на теоремата, и Ранджит просто трябваше да се сети какво е било то.
Опита се да го обясни на Мира.
— Чувала ли си някога за човек на име Джордж Данциг? Бил е докторант в Калифорнийския университет през 1939-а. Закъснял за час и видял две уравнения, които преподавателят бил написал на дъската. Решил, че са задачи за домашно, преписал ги и по-късно ги решил. Само дето не били домашно. Професорът ги бил записал на дъската като пример за задачи от статистическата математика, които никой не бил в състояние да реши.
Мира сви устни.
— И ти казваш, че ако Данциг е знаел това, не би успял да ги реши. Така ли? — попита тя.
Ранджит вдигна рамене.
— Може би.
Мира прибягна до начина, по който съпруга й реагираше на озадачаващи реплики.
— Ха — изсумтя.
Което накара Ранджит да се ухили.
— Едно на нула за теб — каза той. — Хайде да заведем Таши при басейна.
Всички, които познаваха Наташа де Сойза Субраманиан, без изключение я смятаха за изключително умно дете. Нямаше годинка, когато се научи да използва гърне, месец по-късно проходи, а след още месец каза първата си членоразделна дума — името на майка си. И всички тези неща Таши беше постигнала самичка.
Не че майка й нямаше цял списък с умения, на които да научи дъщеря си. Имаше, но понеже беше умна жена, знаеше, че не може да затрупа детето с всички тях едновременно. Затова ограничи обучението на малката си щерка — която още не беше навършила две години — до две неща. Едното беше пеенето, или поне повтарянето на тоновете, които й пееше Мира. Другото беше плуването.
6
От споменатите хипотези е доказана само тази на Поанкаре — от Г. Перелман, но той отказва паричната награда. — Б.ред.