Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Сядай — каза Мак Лауд. — Жена ти ще почака.
— Обещах да й насека дърва — повтори Джонсън като продължаваше да търка брадата си и да се измъква полека-лека зад столчето. — Обещанието си е обещание. Аз не съм човек, който се отрича от обещанието си — добави той като се изправи, с жалко усилие да се държи важно.
В същото време, неусетно, без да обърне гръб към събранието, той се отдръпваше към вратата.
— Сядай, дявол да те вземе! — викна Мак Лауд. — Сядай, казвам ти! Решават се важни въпроси и всички трябва да са по местата си!
— Давам ти гласа си — отвърна Джонсън и продължи да се оттегля едва забележимо, като влачеше нозе по пода. — Обещанието си е обещание — добави той, като повиши смешно глас и сложи ръка върху дръжката на вратата. — Когато дадѐ обещание, старият Джонсън не се отмята.
— Разбирам къде те стяга — изсмя се Смъдж. — Страх те е да не те натупа твоята повлекана.
Джонсън пребледня, поизправи се и заяви с доста твърд глас:
— Никому не позволявам да приказва така за жена ми.
— Ще имам пред вид — каза Смъдж. — А сега се връщай, да не дойда да те довлека.
И стана. В същия миг Бейкър се наведе и го потупа леко с пръст над коляното.
— Остави го на мира — каза той, без да повиши глас, втренчил в Смъдж черните си искрящи очи. — Нали имате гласа му, стига ви.
Настъпи мълчание, което се удължи и стана почти непоносимо, толкова необикновено беше положението. Двамата станали мъже не мръдваха. Все още с ръка върху дръжката на вратата, Джонсън се бе превърнал в статуя от заплашителния поглед, отправен му преди миг от Смъдж. А самият Смъдж, пребледнял и разярен, се бе вкаменил под погледа на Бейкър.
— Сядай, Смъдж — наруши неочаквано мълчанието Мак Лауд с грубо добродушен глас, — а пък ти, Джонсън, върви да сечеш дърва на индианката си, няма да ти се сърдим за това.
Тази намеса спасяваше достойнството на помощника му, а в същото време отнемаше от Бейкър успеха на намесата му. Смъдж седна и сякаш се сви на стола си. Мишето му лице изглеждаше съвсем сплеснато и смалено от страха.
— Благодаря, Мак Лауд — каза Джонсън, втренчил в шотландеца сълзливите си зачервени очи.
И си отиде, смирен, прегърбен, влачейки нозе, без да погледне Бейкър.
— Говорехме за черните — обади се Джонс като сви вежди над малкото си носле.
Гордееше се с последното си изказване и искаше да го припомни.
— Мак Лауд — каза Пърсел, — таитяните ни последваха до тук от приятелство и за да вземат участие в приключението. Не можем да ги лишим от земя, невъзможно е.
— Те се криха в трюма по време на бурята! — извика Смъдж, възвърнал изведнъж цялата си злъч. — Никога няма да го забравя! Трябваше да се катерим сами из вантите! Капка смелост няма у тия мръсници! Шестимата не струват колкото едно пиле!
— Не виждам защо пък ти ще приказваш за смелост — подхвърли Бейкър.
— Като приказваме за смелост — обади се веднага Джонс, — сигурно няма да се къпеш между акули, както правят те. Нито аз.
Той опипа намръщено мишците на ръцете си и огледа всички. Добре насади Смъдж.
— Джонс е прав — продължи Пърсел. — Ние не се боим от буря, таитяните не се боят от акули. Смелостта е въпрос на навик. Освен това, въпросът не е да ги осъждаме, а да им дадем земя. Решили сте да им отнемете каквото им се пада, а сега им намирате какви ли не недостатъци. Страхливи били, мързеливи били… Та това е смешно. Истината е, че не искате да им признаете еднакви права.
Мак Лауд разпери бавно необикновено дългите си мършави ръце, стисна двата насрещни ъгли на масата и каза ожесточено:
— Плюя аз на техните права. Чувате ли, Пърсел, плюя на правата им. И рибата има право да живее докато я уловят, но това не ми пречи да я закача на въдицата си. Ако разделим земята заедно с черните, ще трябва да имаме петнадесет дяла: малко повечко от един акр всекиму. А пък аз казвам, че така не може. Трябват ми два акра, за да живея както трябва и да ям колкото ми се иска, и аз, и жена ми, и дечурлигата, ако ги имам. Трябва да се мисли за бъдещето. Няма да си играя на щедрост с хора, които не ми подаряват дори една риба.
— Не става дума за щедрост. Ти чисто и просто ги ограбваш!
— Така да е! — извика Мак Лауд като вдигна ръце и удари шумно масата. — Така да е. Разбрах. Ограбвам ги. После?
Последва мълчание, след това Пърсел каза със свито гърло:
— Това означава война! Не разбираш ли?
— После? — продължи Мак Лауд със същия ожесточен тон. — Не ме е страх от тях. Ние имаме пушки. Те нямат.
Пърсел го погледна в очите.
— Приказваш ужасни неща, Мак Лауд.
Мак Лауд се позасмя и каза с глас, който трепереше от гняв:
— Много ми е жал за чувствата ви, Пърсел, но ако нямате да кажете нещо друго, можем да преминем към гласуване.