Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
Седмица след този разговор Уайт дойде да му съобщи, че следобед ще има събрание у Мак Лауд. Мястото на събранието изненада Пърсел. Защо не под смокинята, както ставаше обикновено? Уайт поклати глава. Не знаеше. Но събранието било много важно: така казал Мак Лауд.
Към два часа, вместо да отиде направо у шотландеца, Пърсел тръгна по Западния булевард, за да се отбие у Бейкър и у Джонс. Не намери нито единия, нито другия. Излезли пет минути по-рано, за да отидат у Скелета. Тогава тръгна по Северозападната улица, с намерение да прекоси през горичката от кокосови палми към къщата на Мак Лауд. Не бе направил и десет стъпки в гъсталака, когато забеляза Итя, седнала в подножието на един панданус. Навела глава, тя го гледаше със светнали очи. Той се спря.
— Какво правиш тук, Итя?
— Чаках те — каза безочливо тя.
— Чакаше ли ме? — засмя се той. — Отде знаеше, че ще мина? Пътят ми не е от тук.
— Проследих те. Ти не ме виждаше. Бях в гъсталака. Колко смешно беше, човече! Проследих те още от дома ти. От Ороа знаех, че отиваш у Скелета.
— Е-е — запита Пърсел, — какво искаш?
Тя стана и се приближи, вдигнала към него кръглото си засмяно лице. Като дойде на един метър, се спря, прибра пълничките си ръце зад гърба и каза нежно:
— Искам да ме целунеш, ако обичаш, Адамо.
— Стига! — каза строго Пърсел. — Не целувам жената на Меани.
— И на Тетаити — отвърна тя. — А донейде и на Кори.
— Тъкмо така — потвърди Пърсел. — Имаш трима тане. Не ти ли стигат?
— Двама — каза Итя. — Кори е съвсем малко.
Пърсел се разсмя.
— Защо се смееш? — запита Итя като скри долната част на лицето си зад рамото му и го погледна с живите си очи. — Не е табу да имаш двама тане. Защо и ти да нямаш две жени, Адамо? Сигурна съм, че ще ти бъде добре да имаш две жени.
Пърсел се засмя отново, обезоръжен. Итя беше дете на природата: хитрост, нагон, нежност, всичко беше у нея чистосърдечно, но усредено към една-единствена цел, с неукротима женска настойчивост.
Тя не се смееше вече. Гледаше го.
— Нова огърлица имаш — каза Пърсел.
— Шишарки от панданус. Помириши ги, да видиш колко хубаво миришат — каза Итя като се вдигна на пръсти и му поднесе огърлицата си.
Прекрасните портокаловожълти шишарки бяха нанизани на лико от лиана. Пърсел вдъхна мириса им и кръвта затуптя в слепоочията му. Никога не бе вдъхвал по-упоително ухание. И много късно забеляза устрема на Итя. Тя се хвърли на гърдите му, прегърна го през кръста и се притисна с все сили до него. Повтаряше тактиката, с която бе победила, когато гореше „Блосом“.
Беше необикновено уханна. Към парфюма на панданусовите шишарки се примесваше сега и приятното, топло ухание на цветчетата тиаре, закичени в косата й.
— Итя — каза глухо Пърсел, — ще ме пуснеш ли, ако те целуна?
Веднага съзна грешката си. Много бързо бе отстъпил. Тя щеше да се възползува от предложението.
— Да — отвърна Итя със светнали очи. — Само че не такава кратка целувчица като миналия път.
Той усещаше до себе си свежата й, гъвкава мъничка снага. Наведе се и я целуна. След това улови двете ръчички зад своя гръб, раздели ги, премести ги напред и каза:
— Ще си отидеш ли сега?
— Да — отвърна тя и го погледна с овлажнели очи.
Избяга тичешком. Сякаш се провираше като слънчев лъч из гъсталака.
— Срамота! — каза си полугласно Пърсел. Но нямаше смисъл да се самоизмамва. Не чувствуваше срам. Видя отново пред себе си така изразителните личице и снага на Итя. Усмивките, погледите, движенията й, женственият танец на съблазънта… всичко бе насочено съзнателно към определена цел. В същност съшито с бели конци. Смешното беше, че колкото и да го виждаше и знаеше, желаното въздействие бе все пак постигнато.
Когато влезе у Мак Лауд, всички англичани от острова, с изключение на Мезън, бяха вече там, насядали един до друг около масата. Начело стоеше важно мъртвешки бледият Мак Лауд, положил дланта на мършавата си ръка върху голям лист, покрит с мрежа от неправилни линии.
Бейкър посочи на Пърсел едно свободно трикрако столче между Джонс и себе си, а Джонс стана, за да му направи път. Пърсел промърмори „добър ден“, без да погледне определено когото и да е. След кратко мълчание Мак Лауд каза „само вас чакахме“. Гласът му не беше нападателен. Просто отбелязваше факта.
След като седна, Пърсел хвърли поглед към листа. Разбра, че това е грубо начертан план на острова, или поне на неговата непланинска част. Очертанието на залива Блосом му се стори твърде чудновато, но човек можеше да познае какво изобразява рисунката по ромба и по правоъгълниците покрай стените му, представляващи къщите на селото.