Отмъщение от отвъдното
- Автор: Конъли Джон
- Серия: Чарли Паркър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отмъщение от отвъдното». Краткое содержание книги:
— Значи твърдиш, че не познаваш тези хлапета, така ли? — попитал Козлик. Въпросът вече бил зададен повече от веднъж в стаята, но Козлик долавял искрица несигурност в изражението на Паркър всеки път, когато отричал, че ги познава. Сега отново я забелязал.
— Младежът ми се стори познат, но не мисля, че го познавам лично.
— Казва се Джо Драйдън от Бърмингам, Алабама. Пристигнал тук преди няколко месеца и вече има досие: предимно дреболии, но бил на път да се замеси и в нещо голямо.
— Както вече казах, не го познавам лично.
— А жената? — Никога преди не съм я виждал.
— Мисис Гейнс. От добро семейство от Джърси. Семейството й я обявили за изчезнала преди седмица. Имаш ли някаква представа как така се е озовала в Пърл Ривър заедно с Драйдън?
— Вече ме питахте. Казах ви — не знам.
— Кой е ходил в къщата ти снощи вечерта?
— Не знам, не съм бил там.
— Имаме свидетел, който твърди, че снощи в дома ти влязъл някакъв мъж. Останал известно време. Свидетелят останал с впечатление, че мъжът носел пистолет.
— Както ви казах, не знам за какво говорите, но свидетелят ви сигурно греши.
— Според мен свидетелят е надежден.
— Защо не е повикал полиция?
— Защото жена ти отворила вратата и пуснала човека вътре. Явно го познавала.
Уил сви рамене.
— Не знам нищо по въпроса.
Козлик дръпнал от цигарата си за последен път, после я угасил в препълнения пепелник.
— Защо изключихте магнетофона? — попитал Уил.
— Защото от Вътрешния отдел не знаят за въоръжения мъж — казал Козлик. — Надявах се да ми кажеш защо си смятал, че близките ти са били изложени на сериозна опасност и се е налагало да ги защитиш, и каква връзка има това с двете хлапета, които си застрелял.
Уил обаче не отговорил и понеже Козлик разбрал, че положението едва ли ще се промени, временно се отказал.
— Ако от Вътрешния отдел научат, ще разпитват жена ти. Трябва да си оправиш историята. Боже, защо просто не подхвърли пистолет? Ако в колата им имаше пистолет, цялата тази работа нямаше да се наложи.
— Защото не подхвърлям улики — заявил Уил и за пръв път се пооживил. — Не съм такъв полицай.
— Е, имам новина за теб — казал Козлик, — имаме две мъртви хлапета в една кола, и двете невъоръжени. Ето какъв полицай си.
Двайсет и четвърта глава
Наближавахме към края.
— Взех баща ти от полицейското управление на Оринджтаун преди обяд — каза Джими. — Навън имаше репортери, затова настаниха един полицай на задната седалка на един цивилен седан с покрито лице и го откараха сред неистовото избухване на светкавиците, а аз чаках баща ти на задния вход. Отидохме в едно заведение, наречено „Крийлис“ в Оринджтаун. Вече го няма. На мястото му са построили бензиностанция. Навремето там човек можеше да хапне хубав бургер, осветлението беше приглушено и никой не задаваше никакви въпроси, освен „Още едно?“ или „Искате ли и пържени картофки?“. Понякога ходех там с племенника и със сестра си. Двамата със сестра ми вече рядко се виждаме, живее в Чикаго. Тя смята, че съм изложил племенника си на опасност, като съм го помолил да направи онова за родителите ти, но всъщност започнахме да се отчуждаваме много преди това.
Не го прекъснах. Той кръжеше около ужаса на онова, което предстоеше, като куче, което се бои да хапне заразено месо от ръката на непознат.
— Когато пристигнахме, там беше само барманът. Познавах го и той ме познаваше. Сигурно е разпознал и баща ти, но дори да беше така, не продума нищо. Пихме кафе, поговорихме си.
— Той какво каза?
Джими сви рамене, все едно това не беше важно.
— Каза същото като Ъпстийн — били те. Изглеждали различно, но той видял очите им, а думите на момичето и знакът на момчето го потвърждавали. И онази заплаха да се върнат. Непрекъснато мисля за нея. — Леко потрепери като спокойна вода, докосната от лек ветрец. — Кълнеше се, че после, точно преди първия изстрел, лицата им се променили.