Нещо лично
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #19
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нещо лично». Краткое содержание книги:
Отнесохме таблета в стаята на Найс. Беше горе-долу на половината на лаптоп. С абсолютно празен дисплей.
— Помниш му името, нали? — подхвърли Найс.
— Помня имената и на двамата — отвърнах.
— Предполагам, че паролата е името на първия от тях. По-главния.
— Мишената.
— Да, мишената. Да не би и другият да е направил опит за бягство?
— Всъщност единствено той. Мишената вече беше пронизана. Не усети приближаването ми.
— Ти кого от двамата разследваше?
— В технически смисъл, втория.
— Имаше ли коментари по случая?
— Не, защото на никого не му се мреше. Все пак ставаше въпрос за убийство на американски гражданин, извършено на американска земя.
— Но как биха го нарекли хората, дръзнали да го коментират? Имам предвид случая като цяло. Чие име биха използвали?
— Твърдо на първия.
— Който е бил мишената. Но господин Бенет проявява чувство за хумор, като всеки британец. Споменаването на опита за бягство е, за да те бъзне. Което значи, че паролата със сигурност е името на първия. Него ще използваме.
— Собственото или фамилното?
— Трябва да е фамилното. Все пак говорим за армията на САЩ, нали?
— Кодовото му име?
— Имал е кодово име?
— Дори две. Едното дадено от нас, а другото от иракчаните.
— Будиш ли се нощем, облян в пот заради всичко това? — попита тя.
— Заради какво по-точно?
— Заради операцията.
— Не — отвърнах аз.
— А ако се потеше и мислеше за нея, с какво име би я нарекъл? Лично аз не бих причинила такова зло на никого.
— Мислиш, че това е лошо?
— Във всеки случай не е като да превеждаш старици през улицата или да набираш средства за африканска страна.
— Ти си толкова лоша, колкото и Скаранджело. Трябва да се махнеш от там и да постъпиш в армията, преди да е станало късно.
— Как му беше името?
— Разкажи ми за майка си — казах аз.
— Какво за нея?
— Знаеш дори номера на социалната й осигуровка, така ли?
— Помагам й, когато трябва да се попълват формуляри и молби, защото е болна.
— Съжалявам.
— Има тумор в мозъка, който няма как да бъде отстранен. Не може да разсъждава ясно. Аз се занимавам с осигуровките, документите за инвалидност и други такива неща. Помня наизуст личните й данни.
— Съжалявам — повторих аз. — Би трябвало да е още млада.
— Много млада за това, което я сполетя.
— Имаш ли братя, сестри?
— Не — поклати глава тя. — Сама съм.
— Мислиш ли, че средностатистическият гражданин помни наизуст номера на социалната осигуровка на майка си?
— Не знам. Ти помнеше ли на твоята?
— Не. Ходиш ли често при нея?
— Винаги когато мога.
— Чак в Илинойс? Това е доста продължителен полет.
— Но ме държи ангажирана.
— Предполагам, че се притесняваш, когато няма как да отидеш. Както в момента.
— Нищо не мога да направя.
— Кога й поставиха диагнозата?
— Преди две години.
— Съжалявам — казах за трети път аз.
— Това е положението — въздъхна тя.
— А кога Томи Луната тръгна по доктори?
— Това няма нищо общо с нея.
— Сигурна ли си?
— В момента мама не е тук.
— Но ти мислиш за нея.
— Малко.
— И се тревожиш.
— Не за нея. За друго.
Не казах нищо.
— Остана ми само едно хапче — тихо добави тя.
— Взела си другото?
— Снощи. Трябваше да поспя.
— Твоите шефове знаят ли за майка ти? — попитах.
— Да. Служебно изискване. Всеки от нас е длъжен да докладва за проблеми в семейството си. Шефовете ми проявяват разбиране. Правят всичко възможно да не ме ангажират през почивните дни.
— Значи в някоя папка, изготвена от отдел „Човешки ресурси“ в Лангли, е отбелязан фактът, че майка ти е болна и ти се грижиш за нейните дела. Папката със сигурност е конфиденциална, като всичко в ЦРУ. А в друга папка, но вече в Пентагона, фигурира името на човека, когото застрелях в главата преди двайсет години. За нея съм абсолютно сигурен, че е конфиденциална. Въпреки това лондонската централа на МИ5 получава достъп и до двете папки, за да измисли непробиваема парола за нас. И тя се превръща в нещо като ДНК или пръстови отпечатъци.