Нещо лично

А беше ли възможно двама души да изскочат от спрелия на банкета микробус и да тръгнат напред?

Това би било лишено от смисъл. Между магистралата и къщата нямаше нито едно подходящо за стрелба място. Единствената възможност беше да опрат една стълба в зида и да се прицелят над него. Акт, който със сигурност щеше да бъде осуетен, най-вероятно от отряд ниски и широкоплещести мъже с кевларени жилетки.

Тоест право напред всичко беше безопасно.

Фактът, че имението беше с формата на парче пица, беше плюс. Значи улиците отвъд оградата не бяха успоредни на парцела. Те се отдалечаваха от нас под широк ъгъл — едната надясно, а другата наляво. Като перките на вентилатор. На пръв поглед това беше добре. Колкото по-голямо беше разстоянието до къщата, толкова по-отстрани трябваше да се цели стрелецът. От една точка нататък някои сгради можеха да бъдат тотално елиминирани. Няма снайперист, който да увисне от прозореца и да се прицели с почти успоредна на стъклото пушка.

Но при по-внимателно взиране това разположение на улиците вече не изглеждаше толкова добро. Така верандата се виждаше не само от предните, а и от страничните прозорци на цели редици от къщи. Винаги е така — едно печелиш, друго губиш. Проверих всичко, което бях в състояние да видя на разстояние до хиляда и петстотин метра — първо на север, а след това и на юг. Това бяха хиляди и хиляди прозорци, в част от които се отразяваха лъчите на изгряващото слънце. Трептящите розови петна подскачаха от една улица на друга. Сякаш целият квартал е бил построен от древни астрономи за празниците на Слънцето.

В крайна сметка стигнах до заключението, че южната част е по-опасна от северната. Беше по-гъсто застроена и с по-високи сгради. Избрах една от тях, която се намираше на около хиляда и петстотин метра от Уолъс Корт. Висока и тясна, с червени тухлени стени и стръмен покрив, под който със сигурност имаше няколко тавански стаи. А може би не. Но една изместена керемида върши същата работа като отворения прозорец. Представих си Джон Кот проснат върху покрита с одеяло дъска, сложена напреки на подпокривните греди. Лицето му е осветено от дупката на отместената керемида, незабележима отвън, защото е нависоко и е една от многото липсващи керемиди. Миналата зима имаше доста виелици, беше казал с напевния си глас Бенет.

Представих си окото на Кот, немигащо и търпеливо зад телескопичния мерник. Трисантиметровият процеп в покрива му предоставя двайсетметров обхват в другия край. Представих си пръста му на спусъка, отпуснат, но готов за действие. Помръдва за миг, после отново се отпуска. Чух тихото изщракване, задействащо един прецизен механизъм, който на свой ред причинява мощна химическа експлозия. Тя дава началото на един дълъг, дълъг полет. Куршумът ще бъде във въздуха повече от три секунди. Широк сантиметър и нещо, колкото човешки палец. Ще лети по абсолютно права линия, като ракета, подвластен единствено на гравитацията, височината, температурата, влажността, вятъра и заоблената форма на земята. Заковал поглед в далечната къща, аз отброих три дълги секунди и се опитах да си представя полета на куршума. Сякаш усещах как приближава, насочен право в главата ми. Като малка точица, която бързо се уголемява.